На 25 май т. г. европейските избиратели ще трябва да изберат сред кандидати, за които най-вероятно чуват за първи път; депутати, които да заседават в един парламент, чиито компетенции и правомощия са, най-общо казано непознати. Малко по малко във всяка една от европейските страни се очертават темите на кампанията. И както обикновено дебатите ще бъдат доминирани от вътрешнополитически въпроси и вътрешни политически игри. По време на дебатите всяка партия ще се прави, че добавя европейско измерение към своята реторика.

В тази игра на преструвки европейските граждани често трябва да избират между три възможности. Тези, които искат да приключат с Европа. Тези, които препоръчват „големия скок“ (big jump). И накрая тези, които се опитват да продължават в същата насока. За нас тези три пътища не водят никъде и ние трябва да предложим нов път за развитие на Европа.

Евроскептиците

Първо са евроскептиците – от крайно ляво до крайно дясно, минавайки през националистическите движения или тези за суверенитет – които пледират за една чисто междуправителствена Европа. Тръгвайки от една архаична концепция за обществото – а именно „един народ, един език, една държава“ – най-радикално настроените вече не се колебаят да предлагат края на европейските институции, връщането на границите, излизането от еврозоната и др. Европа вече е опитвала да върви по този път и краят му ни е известен. Германия, голямата сила в момента, ще обедини около себе си част от страните от Източна и Централна Европа, Нидерландия и евентуално северните страни, докато другите европейски страни ще се опитат да направят фронт, като изградят алтернативна коалиция. Привкусът на дежа вю събужда нашата колективна памет и освен риска от нови конфликти, най-обезпокоителна ни се струва възможността за окончателно залязване на нашия континент на световната сцена.

Към федерална Европа

В другия край на спектъра са евроентусиастите, като членовете на групата Спинели, които предлагат бързо преминаване към една федерална Европа по модела на Съединените европейски щати. Тази възможност, която съществува от десетилетия, днес в още по-голяма степен, отколкото в миналото, се сблъсква с реалността. В ситуация на отхвърляне на европейските институции от гражданите – повече от 60% от тях, според последното проучване на Евростат, не вярват или вече не вярват на европейските институции – как да поискаме от тях да подкрепят един проект, който налага прехвърляне на суверенитет в икономическата, но и в политическата област, към Брюксел, който в техните представи се свързва с бюджетните ограничения и технокрацията, които спъват ежедневието им.

Статуквото

Повечето традиционни партии се опитват да поддържат хибридния модел на една Европа по средата на пътя между междуправителствения и общностния модел. Модел, който през последните години се характеризира с поредица от кризисни заседания, тривиални декларации и незадоволителни предложения за институционални промени. Кой може разумно да повярва, че един план за 6 млрд. евро (или по 300 евро на безработен) може да окаже значително въздействие в борбата срещу безработицата в Европа? Една Европа, в която председателят на Комисията и председателят на Съвета все още търсят мястото си сред държавните глави, оправдавайки, петдесет години по-късно, думите на Кисинджър, който попитал на кой телефон трябва да се обади, ако иска да разговаря с Европейския съюз. Най-лошият избор би бил отказът от участие, като по този начин европейският проект се остави бавно на течението, превръщайки се в източник на непрестанни кризи.

Възможен ли е четвърти път?

Три пътя – три задънени улици! Не е изненадващо, че мнозинството от европейците планират да посветят 25 май 2014 г. на разходки в гората, на риболов или на манифестации срещу Европа, която ги е забравила.

Съществува ли все пак друг, по-прагматичен път? Други са успели да се справят с това предизвикателство преди нас като Жан Моне, който създаде европейския проект, тръгвайки от разрухата, причинена от войната.

Европа е в процес на разпадане особено от началото на кризата, с икономически и социални модели – и нашите модели като цяло, които не спират да се противопоставят един на друг. С минимална заплата, варираща от 1 до 12 в рамките на ЕС, разликите в равнището на развитие се задълбочават непрестанно, без директивите на Брюксел, относно размера на краставиците или качеството на тоалетните казанчета, да могат да поправят ситуацията.

За да се спечели отново доверието на гражданите и да се възстанови принципът на солидарност в рамките на ЕС, от първостепенно значение е да се намери пътят към конвергенцията. За целта трябва да изготвим инструменти и график за изпълнението ѝ, особено в бюджетната, данъчната и социалната област. Един европейски бюджетен институт би позволил поставянето на приоритетни цели, тръгвайки от печалбите от конкурентоспособността, очаквани от укрепването на сближаването и солидарността.

Реиндустриализацията на Европа би била мащабен проект, включващ пътя към растеж и заетост, по подобие на онова, което Германия направи по време на ерата Шрьодер. Стимулирайки предприятията на държавите членки да работят заедно, ние ще насърчим появата на европейски лидери, конкурентоспособни на световния пазар, какъвто е случаят с Airbus, рядък пример към днешна дата за реален европейски успех.

Следващият етап би бил въвеждането на график за данъчно и социално сближаване под форма, подобна на „европейската валутна змия“ преди въвеждането на еврото. По този начин би могъл да бъде постигнат консенсус по редица принципни въпроси, като например необходимостта от насърчаване на производствената система или наложителната необходимост от опростяване.

Третият етап би бил отпускането на бюджет на ЕС, достоен за името си – по-малко от 1% от БВП днес – за да може Съюзът да разполага със средствата да се превърне в регионален участник с тежест на световната шахматна дъска.

Пътят към това, което бих нарекъл солидна и солидарна Европа, не може да се извърви без постоянното участие на гражданите – национални парламенти и Европейски парламент, граждански инициативи и гражданско общество. Жан Моне не грешеше, когато през 1951 г. създаде комитет на икономическите и социалните участници към Европейска общност за въглища и стомана, а по-късно през 1958 г. – Европейския икономически и социален комитет. Изправен пред отказа на държавите членки да го придружават към това необходимо развитие, ЕС може да разчита само на европейските граждани. За целта трябва да ги убеди, че те са в центъра на неговите грижи.

Това е причината, поради която, когато настъпи моментът, трябва да се постави началото на Европейски конвент по модела на този, който доведе до Договора за създаване на Конституция за Европа, като този път трябва да се постигне съгласие не по отношение на това, което ще има в края на пътя, а по отношение на самия път.

Както е казал Буда, не е важно да стигнеш до края на пътя, по-важното е да вървиш по него. Това важи и за Европа, и за европейците.

 

Анри Малос е президент на Европейския икономически и социален съвет (ЕИСК).

 

Източник: Капитал