Роден е на 8 август 1957 г. През 1984 г. печели Голямата награда на фестивала „Златният Орфей”. Песни емблеми: „Светът е за двама”, „Детски спомен”, „Ти и аз”
През 1990 г. завършва оперно пеене и оттогава насам се изявява на оперна сцена. Играе и в театъра в спектаклите на Борис Панкин „Операцията” и „Апокалипсис кога?”

– Г-н Горанов, на 10 април ви предстои гастрол във Варна, но не като певец, а като актьор в спектакъла „Операцията”. Представлението е сред най-касовите в афиша на Сатирата, но отнася забележки от театралните наблюдатели. Подценяват ли ви критиците?
– Никога не са ме тревожели критиките. Донякъде те са задължителни, защото са коректив на това, което правим. По-важен ми е човекът, който си е купил билета за представлението. Отиде ли си щастлив – това е важното. Хората реагират изключително приятно и адекватно на тази постановка по пиесата на Иво Сиромахов. Този жанр се нарича сатира и ако човек няма необходимото чувство за нея, няма какво да прави нито в Сатиричния театър, нито в места, където се изповядва тази религия. „Операцията”отправя послание, което предизвиква хората да помислят върху живота си. Защото този каламбур на сцената засяга не само медиците, а всички. Нашата цел е да покажем, че в живота ни има нещо нередно – в постройката на отношенията ни, в начина ни на мислене, и тази хипербола подтиква към задаване на въпроси и търсене на отговори. Здравната система, която осмиваме в спектакъла, е абсолютно отражение на това, което се случва в държавата.
– Каква е диагнозата?
– Имаме нужда от събуждане, защото летаргията, в която сме изпаднали в последните двайсетина години, никак не ми харесва. Проспиваме си живота, а той е най-ценното, дадено ни от Бога.
– Как се промени българинът за четвърт век демокрация?
– Един милион качествени българи напуснаха и нацията се обезкръви. Останаха три типа хора – едните все още са ентусиасти и експериментатори, а другите живеят ден за ден, което е много страшно. Третата част опитват да правят бързи пари. Но колкото по-лесно са направени едни пари, толкова по-бързо изчезват. Ако нямаш ангажимент към близки, общество и някакво обозримо бъдеще, в което си решил да инвестираш нещо, благоденствието ти се пука като сапунен мехур.
– Вие не се притеснявате да започвате от нула – в апогея ви на естраден изпълнител започнахте кариера в операта. Сега ви виждаме като актьор. Как преодолявате неувереността от първата крачка в нещо ново?
– Нищо сигурно няма в тоя свят, всеки ден ни е подарък. Рутината е най-лошият бацил, от който би могъл да заболее човек, особено ако се занимава с изкуство. Светът върви, променя се ежедневно и ние трябва да бъдем в ритъм с него. Както е казал Сервантес „Свободата е на върха на копието”. Тя трябва да се заслужава, не да се подарява.
– Донкихотовското начало явно е надделяло и при решението ви да останете в България…
– Бил съм къде ли не. Камъкът си тежи на мястото, както казва старата българска поговорка. Освен това ценя всичко, което имам тук. Все още има много красива природа, хора и възможности да се случат добри неща. Знам, че съм непоправим експериментатор и оптимист. Ще почакам.
– Изиграхте държавен глава във филма на Димитър Митовски „Мисия Лондон”. Какво им липсва на нашите политици?
– Липсва им самостоятелност, може би заради геополитическите интереси, в които сме забъркани. На нашите водещи политици – включително партийни лидери и държавни глави, все някой им казва какво да правят. Оттам идва хубавото обяснение защо сме независима България – защото нищо не зависи от нас. А би трябвало! Толкова много може да зависи от България – ние сме вратата между Изтока и Запада! Прекрасна земя с чудесна питейна вода, 1 литър от която струва по-скъпо от суров петрол! А както казва народът „Вода гази, жаден ходи”. Явно сме страшно богата държава, след като 25 години се краде зверски и има още за крадене!
– Не сте ли изкушаван да влезете в политиката реално, а не само на кино?
– Правя това, за което съм учил, и това, което мога. Моята работа е, като влязат хората в залата, да се опитам да ги направя по-специални. Не знам политиците ще могат ли някога да им предоставят тази екстра.
– Миналото хилядолетие бяхте водещ на несъществуващото вече състезание „Мелодия на годината”. Ако излезем от този спомен – коя е мелодията на годината, която звучи сега?
– Някаква шарена е, но има много тъга в нея. Опитваме се да се смеем, но за жалост не ни е много смешно. Сега, няколко дни преди Великден мелодията е мажорна, защото природата се събужда, става по-красиво, по-приятно. Дано успеем да си поставим нещата в съвсем нови условия и да видим какво можем да поправим.
– Често казвате, че е важно да прощаваме. Защо?
– Когато човек прости, сваля един товар от гърба си, почва да гледа по друг начин на живота. Чувства се изчистен. Да не забравяме, че всеки греши. Разликата между умния и глупавия е, че умният не си повтаря грешките. С годините съм стеснил кръга на хората, с които контактувам, и са останали повече хора, които не повтарят грешките си.
– Преди малко заговорихте за свободата и върха на копието. Възрастта има ли отношение към свободата? По-свободен ли бяхте на двайсет, отколкото сега.
– Не. На двайсет човек не е наясно с много неща. Вярно е, има повече ентусиазъм, повече енергия, хъс! Порив на всяка цена да победиш. Докато с годините идва опитът.
– Сега с кого се състезавате?
– Със себе си винаги. Макар че сигурно малко са ми клепнали крилцата вече. Не летят на толкова дълги разстояния, както преди.
– Чували ли сте извън България поговорката „Музикант къща не храни”?
– Не, само нашенска е. Имаме уникални поговорки, които не мога да разбера откъде са продиктувани. Специално тази може би идва от безпомощността на простака.
Дядо ми, Бог да го прости, имаше един велик лаф: „Сине, от цървул трандафор не става!”. Както и да го обработваш, цървулът си е цървул. Както и обратното „Хубав кон и под скъсан чул се вижда”. Въпросът е чисто естетически – важно е не къде си роден, а как си израсъл и с какви очи си видял света, с какво сърце си го усетил и как живееш. Има хора, които се хранят с негативна енергия и за тях скандалът е на първо място… Аз не съм възпитан по този начин и виждам нещата с други очи.
– През 2009-а станахте член на Ордена на рицарите тамплиери. Как се стигна дотам?
– Кажи-речи случайно. Друг е въпросът случайни ли са случайностите. Стана покрай Анди Баташов, светла му памет! С него няколко пъти се заговаряхме по тези теми. Той беше изключително мъжко момче. Кавалер! Мъж, та мъж! Бях поканен в ордена и се включих, защото вярвам в ценности като кавалерство, взаимопомощ, благотворителност, чест. Тази организация има за цел да изповядва обединение на религиите, защото в крайна сметка Бог е един-единствен, макар да има различни имена. В XXІ век ние сме добър мултиетнически модел и можем да живеем хармонично като добри съседи. Да не си пречим, да си помагаме в беда, да се помага на домове за сираци.
– Говорите за хармония, но в момента България е разделена както в началото на прехода. Защо?
– Както казват американците – It’s all about money. Но какво ще правим утре, когато минем на биткойни и няма пари? За жалост сме много продажни душици. Казвам го с пълно съзнание. Възмущавам се, когато чуя: „Депутатите да са с високи заплати, за да не стават подкупни”. Чакайте бе, хора, политиката е призвание, а не професия! Народът ви е избрал да го представлявате, да бъдете негови слуги, докато сте на мандат там.
– Кой е героят на деня според вас?
– В тая борба, наречена живот, всеки ден някъде има някакъв герой. Прекланям се пред хора, които намират сила да не се оправдават с това, което се случва днес, и имат сила да видят хубавото около нас. А то го има, сто процента! Тези хора се опитват да те направят малко по-щастлив, независимо как се чувстват. Да ти дадат, без да търсят нещо в замяна. Това са истинските благодетели. За да бъдеш такъв, трябва много да си надскочил всичките твои суети. Дразня се от криворазбраната благотворителност в България. Като дадеш на бедния човек 2 лева да си купи хляб, ти не му помагаш. Ако му помогнеш да намери себе си отново и да си стъпи отново на краката, това е голямата помощ – да му върнеш самочувствието и силата.
Не харесвам кампанийността по Коледа или Великден – дайте сега да занесем банички на сирачетата в еди-кой си дом. Това е погрешно! Така превръщаш тези деца в тунеядци, които свикват все някой нещо да им носи. Създай им условия да развиват уменията си, добра среда, образование, самочувствие и възможности за реализация! Това, че нямат родители, не ги прави по-глупави или по-умни от другите деца.

Източник: в-к Монитор