Иван Милушев е един от най-талантливите благоевградски художници. Има самостоятелни изложби у нас и в чужбина. Негови произведения са показвани в Русия, Чехия, Сирия, Ливан. Платната му обогатяват фондовете на Националната художествена галерия и Вашингтонската конгресна библиотека. Наскоро откри поредната си изложба, в която показа работи с перо и туш. Има графични илюстрации по произведения на Джефри Чосър, Джовани Бокачо, Еразъм Ротердамски.
Г-н Милушев, в трудни времена на хората не им е до изкуство. Вие обаче наскоро открихте поредната си самостоятелна изложба?
– Тя е 39-ата ми самостоятелна изложба, макар че не се лаская от това. Често продуктивността носи съмнителни качества и това винаги ме е карало да бъда много внимателен в работата си. Но смятам, че изложби трябва да се редят. Вярно е, че понякога това се прави на инат, защото няма кой знае каква печалба. Важното е, че остава удовлетворението от онова, което си свършил. Няма нищо по-хубаво от това залата да се напълни с хора.
Привлечени ли са младите хора от изложбените зали?
– Противно на схващането, че младите българи са само по дискотеките, аз ще кажа, че галериите се посещават и от много младежи и ученици. Все по-често преподавателите водят своите възпитаници в изложбените зали и трябва да им благодарим за това. Вярно е, че децата минават в редица покрай картините и след това си тръгват, но пак е нещо. Защото, като гледат дори и за минута платната, това формира у тях усет към красивото и стойностното. Това също е възпитание. Така че се случват и хубави неща в нашата държава. Много от ценностите се подмениха в яростната битка за печелене на бързи пари и осигуряване на топло място. А стремежът да осигуриш бързо живота си не води до нищо хубаво. Всичко трябва да се прави спокойно, без много напъване. Но времето ще отсее фалшивите герои. Те са от ден до пладне, след това изчезват.
Как да разпознаем фалшивите герои?
– Има една простичка логика, че на онези, които яростно се стремят да се докопат до пост или власт, нещо не им достига. Колкото по-напорист е един човек, толкова по-малко качества има да се изяви и да се докаже. Спомням си, че един американски хуморист говореше за точката на достатъчната компетентност. Той казва, че парадоксът в живота и кариерата е свързан с това, че когато не заслужаваш дадена позиция, съдбата често точно там те поставя непоклатим за дълги години. А онзи, който е трябвало да бъде на въпросната позиция, защото има качества, социумът го тласка по-нагоре. Накрая се оказва, че цялата йерархия е изтъкана от некомпетентности.
От какво се вдъхновявате?
– Аз съм четящ човек и се вдъхновявам от хубави книги. Търся вдъхновението и в реалния живот, разбира се. Но хубаво е човек да търси новото, непознатото, а то се открива в книгите. Изпитвам глад за всякаква нова информация, това ме амбицира, това е тръпка.
Иначе напоследък вдъхновението стана дума, която е изтъркана от употреба. Вдъхновението е за младите. За нас от по-старото поколение остана провокацията.
Умеем ли да се грижим за нашите творци?
– Това е въпрос, на който нямам отговор. В нашата история имаме своите гении като Левски и Ботев. Но както знаем, гениите обществото ги убива. Аз се притеснявам, че не само гениите убиваме, метафорично казано. „Убиваме“ и кадърните хора. Според мен социума го дърпат напред не само гениите, а по-скоро онези работливи пчели, които правят мед и създават обстоятелствата, за да ни има като нация, като духовност, помагат ни да се съхраним и да ни има занапред. За съжаление, често тези хора са низвергнати. Ние загубихме вяра във всичко, затова и на тях вече трудно се доверяваме. Посредствеността ни изигра лоша шега. Колкото повече посредственост ни заобикаля, толкова по-малко поле за изява даваме на умните, на кадърните и на работливите. Непрекъснато погубваме големите българи. Ако погледнем назад в историята ни, ще открием много примери за това. Ние сме глухи за мъдростта на гениалните българи, ние сме слепи за техните примери. Много е тъжно. Наскоро прочетох, че платно на Майстора краси Белия дом редом с картините на други световноизвестни творци. Тогава си казах: „Боже мой, какво сме направили ние за този човек?“. А тъжното е, че чувам и реплики от рода на „Майстора не е нищо особено“. Защо така, след като той е изключителен. Но ние не можем да го оценим, така както не оценяваме и много други гениални българи.
Като художник чувствате ли се винаги разбран?
– Не винаги, но това не е най-страшното. Понякога аз приемам моите картини по един начин, а зрителите – по друг. Но това е чудесно – важното е да има контакт между твореца и онези, които оценяват изкуството му. Гениалният Димитър Казаков-Нерон много хубаво го е казал: трябват две сърца – едното на този, който ще го нарисува, и едно на онзи, който ще го възприеме и хареса. Това е сглобката, заради която художникът и творците продължават да работят. Когато има адресат и си сигурен, че твоето послание ще стигне до него, това те зарежда, това е като захранена батерия и ти дава сили да продължиш да работиш.
Идват ли политици на вашите изложби?
– Идват, но знам че това е конюнктура, те търсят събиране на хора, за да покажат себе си. Това са неискрени неща. Но аз ги разбирам, защото това е част от мръсната работа, наречена политика. Тя може да бъде чиста, но нека самите политици ни го докажат, защото мръсотията сякаш е полепнала навсякъде. Има политици, които целите са се оцапали и дори не се виждат. Вървят с гордо вдигната глава и смятат, че са нещо изключително, а всъщност са затънали в тиня. След време ще затънат и в забрава.
Но напоследък все повече творци влизат в политиката.
– Не смятам, че трябва да се занимават с това. Последният пример е Вежди Рашидов. Политиката се опита да го оцапа. Той е много талантлив творец и това измива всичките му грешки, макар че не е направил кой знае какви грехове. Напротив, помогна на много сектори. Политиката обсебва и за мен това е страшното. Иначе като цяло винаги трябва да адмирираме един интелектуалец, който се лишава от творческо време, за да се посвети на тая мръсна работа. Той пък, ако е истински талантлив, винаги може да се върне към своето призвание и да прави онова, което умее най-добре.
Привързвате ли се към картините си?
– Трудно се разделям с някои, особено като се замисля колко работа и усилия ми е коствало някое платно. Когато градиш нещо месеци наред, е нормално след това да се разделиш с него. Тогава си казвам: „Боже, никога повече няма да направя такава картина.“ Но след това нещата си тръгват в обичайното русло и се появява следващото платно, към което се привързвам.
Каква е вашата рецепта за щастие?
– Сещам се за една мисъл на Шопенхауер, че щастието е невъзможно и единственото нещо, което можем да постигнем, е героичен живот. Разбира се, това е по немски помпозно, но има някаква здрава логика в тези думи. Вероятно няма щастие в пълния смисъл на думата, това е ясно дори и от булевардните песни. Но важното е да имаме повече мигове, в които се чувстваме удовлетворени. Тогава значи сме постигнали нещо в тоя живот. Може би трябва да се отнасяме по-добре един към друг, да имаме повече доверие помежду си. Но то трябва да се гради стъпка по стъпка. Вярвам, че българите ще се научим да бъдем щастливи. Не губя надежда. Понякога се съмнявам, че ще дочакам тия времена, но съм убеден, че нашите деца ще дочакат и по-свястна България. У тях е и ножът, и хлябът. Трябва само тези старите, които в момента са яхнали коня, да се оттеглят и да дадат път на новото поколение. Непоносимо е да гледаме как децата ни заминават в чужбина. Но вярвам, че един ден ще се върнат, защото камъкът си тежи на мястото. Ще правят пари, кариера, но ще се върнат у дома.
А как ще преодолеем комплексите на миналото?
– С времето и това ще стане. Синът ми учи в Англия и вече се е научил да вярва в справедливостта, в законите, в доброто. У нас това мислене може би на някого ще се стори наивно, но когато повече млади хора почнат да мислят в такава посока, нещата ще се оправят. Младите ще отстояват позициите си и онова, което носят като енергия и стремеж за по-добър живот.
Зареден сте с оптимизъм напук на онези творци, които все се оплакват от живота и държавата.
– Държавата не може да бъде хранилка за всички, има и хора, които живеят по-лошо от творците. Какво да кажем например за хората в неравностойно положение или за други, отчаяно бедни българи. Държавата на тях трябва да помага. Художниците, колкото и да е трудно, трябва да се оправяме сами. Рисуваме, опитваме се да продаваме и това е. Това оплакване го има винаги при българите, то виси като дамоклев меч над нас заради времето, в което живеем. И понеже артистът е малко глезен заради таланта, който има, все е свикнал да мисли, че останалите са му длъжни. Това го има у всекиго, даже и у себе си съм го усещал, но винаги съм гледал да го гоня от мисълта си. Човек трябва да е по-суров към себе си, иначе не можем да оцелеем. И най-важното – трябва да пазим душите си и всички онези пориви, които ни държат млади. Само така ще постигнем повече.
Източник: в-к Преса