Инженер Никола Добрев е шеф на надзорния съвет на Комбината за цветни метали (КЦМ) край Пловдив и председател на Съвета на директорите на КЦМ 2000 АД. Той бе награден с почетния знак на Химико-технологичния и металургичен университет – София (ХТМУ). Ректорът проф. Митко Георгиев отличи и Никола Треан (изпълнителен директор на „Аурубис“ АД). Двете фирми са сред най-големите инвеститори във високи технологии у нас и партньори на университета. Възпитаникът на ХТМУ е сочен за един от най-успешните индустриалци на българския преход. Специализира в Германия и започва научна дейност. Но съдбата му е отредила друга роля. През 1985 г. е назначен за директор на КЦМ „Димитър Благоев“ край Пловдив. Участва в приватизацията на предприятието с работническо-мениджърското дружество „КЦМ 2000“. Около 1000 имат дялове в комбината по линия на преференциалната приватизация. Основните собственици обаче са 6-7 души, а най-големият от тях е Никола Добрев. КЦМ е сред европейските лидери в производството на олово, цинк и сребро и единственият производител на златни кюлчета у нас.
*КЦМ 2000 АД и Аурубис са членове на Национален алианс за социална отговорност.
Г-н Добрев, при получаването на почетния знак ме впечатлиха вашите думи, че предстои реиндустриализация в Европа и в България. На какво се дължи тази ваша убеденост?
Ние все повече ставаме зависими от другите пазари по отношение на базовите индустрии. Притежаваме технологии, които се генерират при нас, но ги продаваме в другите региони. Почваме да получаваме продукти от тях, без да имаме какво да предложим. Така в България се освобождава работна ръка, която трябва да намери своето приложение. Реиндустриализацията идва и ние не можем да избягаме. Това е факт, с който трябва да се съобразим и да намерим своята ниша, своето място в Европа. Химическите и металургичните технологии са големият шанс на България.
Какво ви дава увереност, че отново няма да изпуснем „влака“?
Изпускаме, защото залитаме към нещо далечно, което е химера. Просто нямаме базата. И на пазара се оказва, че не сме конкурентни. Но в базовите индустрии като химия, металургия, и то на първо място цветна, като обработка на метали, имаме основа, която ни прави конкурентни.
Не трябва ли тогава тези индустрии да станат държавен приоритет?
Чудесно е да има държавна политика, но най-вече фирмите трябва да се съобразяват с тези факти. Да инвестират както в хора, така и в техника и технологии. Пазарът на базовите индустрии е сериозен и добър.
Предвиждате ли ренесанс на инженерното образование, което в последните 20 години отстъпва за сметка на търговското например?
Абсолютно поддържам тезата, че инженерните специалности трябва да заемат своето място сред интелигентните хора на България. Инженерството е фундаментално и комплексно образование. То дава широк мироглед и конкретни професионални знания. Няма начин инженерството да не се възроди. Пък понеже съм възпитаник на ХТМУ, вярвам и съм убеден, че този университет има голямо бъдеще. Тези индустрии имат бъдеще и в България, и в Европа.
Може би е отговорност на големите фирми като вашата да спрат изтичането на мозъци, на млади специалисти към Западна Европа и САЩ?
Не може да си затваряме очите. Емигрират студенти, които получават хубаво образование. Ние трябва да сме честни, да оценим, че и на Запад има уклон в това отношение. Инженерното образование леко се потиска. Но те реагират бързо и ще обърнат нещата. Ние, фирмите, може да помагаме, но пазарът е основното, което ще върне младите момчета и момичета към инженерните специалности. Вярно, следването е по-тежко. Но така е по цял свят. Има и друго: лекциите на някое величие в Америка няма да свършат работа в нашата реалност.
Вашата лична рецепта за успех като човек, участвал в приватизацията и спасил едно от големите държавни предприятия на България?
Да не се стремим да работим по рецепти, а да намираме най-добрите решения в съответствие с това, което ни налагат животът и пазарът. Винаги постоянство и убеденост, че когато се стъпи на здрава база, успехът ще дойде. Да не строим кули на пясъчни основа.
Бяха доста смутни времена, помним какви „приватизатори“ имаше. Как успяхте да спасите КЦМ от разграбване?
С вътрешна мотивация и философия, че една тухла от това предприятие няма да излезе, а колкото се може повече тухли ще градим. Креативност и честност. Пред себе си на първо място.
Имаше ли натиск от недобросъвестни кандидати да вземат бизнеса?
Нима допускате, че нямаше? Имаше натиск, но оцелях с изкуство. Не може да се опише с думи. Трябва всеки момент да си готов за действие.
Прочетох ваш спомен, че в онези времена не е имало откъде да вземете пари за спасяване на КЦМ. Кой ви протегна ръка?
Едни търговски партньори от Запада. После трудно се откачихме от тях.
Сега пък проблемът, пак според вас, е друг – в банките има много пари, но те не работят?
Няма хубави проекти, това е причината. И тази седмица бях на среща с банки. Това казват – дайте проекти. Но липсват хубави такива. А защо? Защото няма секторна политика. Например в тази област работят тези и тези фирми и ние няма да им пречим. Не казвам – да помагаме. Просто да не пречим. И когато тези фирми дойдат при нас и поискат съдействие от бюрократичен, напълно нормален и законов характер, тогава няма да им пречим, а ще ги насочим: така направете, за да може да решите проблема не за половин година, а за два месеца. Ние губим конкуренция, губим предимство. Започваме проект две години преди други държави, но го завършваме след тях. Всеки гледа да ти сложи прът. Това е някаква деформация, нашенска.
Какви са най-важните проекти на КЦМ?
Трябва да приключим инвестиция от 100 млн. евро в края на тази година или максимум в началото на следващата. Става въпрос за нов завод за производство на олово. Това е радикално нова технология на XXI век, такава няма в Европа. Високоенергийно ефективна, щадяща околната среда и с отлични условия на труд. Още утре (б. ред. 23 ноември) имаме събиране със специалисти за нови два проекта, продължавайки линията на оловото и цинка, диверсифицирайки тяхното производство до сплави, до редки съпътстващи метали. Те няма да са за по-малко от 70-80 милиона евро.
И банките са готови да ви ги дадат?
Ами като им представя проекта, като видят.
Може би заради личния ви авторитет?
Не и когато се касае за 100 милиона евро. Личният авторитет може да помогне, но не може да го реши.
Интересно е как се отърсва вечер от напрежението човек, който през деня е защитавал проект за 100 милиона евро?
Първо, гледам да се наспя хубаво. Успявам и всичко ми става ясно (б.а. смее се). Трябва да е разчетено това, което правиш, защо го правиш, къде ще го реализираш. Става въпрос за добре подреден пазарен механизъм, който трябва да владееш. Подредиш ли го, нещата стават ясни – става или не.
В КЦМ-Пловдив работят 2000 души, не ви ли минава през ума, че ако направите грешка, може да оставите тези хора на улицата.
Опасно е. Това са 2000 души, които имат и семейства. Значи 8000 човешки съдби. И в мините имаме към 1500 души. Но човек живее постоянно с рисковете.
Какви спомени нахлуха във вас, влизайки за награждаването в зала „Асен Златаров“? Сигурно за някой тежък изпит?
Сетих се за нещо друго, доста интересно. Сега, в XXI век, инвестицията трябва да е и енергийноефективна, и екологична, и съобразена с човешкия ресурс. Комплексна. Аз се сещам за едно събиране в тази зала, професорът неорганик Дико Иванов беше поканил Георги Павлов – много известна личност, министър на химията и металургията. На срещата присъствахме ние, студентите, преподаватели. И тогава се говореше за опазване на природната среда. Проф. Иванов и министърът влязоха в много интересен спор. Изхождайки от държавните си позиции, Георги Павлов говореше малко по-рязко. Но чисто професионално Дико Иванов го атакуваше. Накрая министърът каза една приказка, която винаги ще помня: „Абе, Дико, в една градина не може да има и китки, и фитки“. Фитка е пуйка. Искаше да каже, че все нещо ще пострада: китките или фитките. Днес това звучи като виц. В една градина трябва да има и китки, и фитки.
Източник: Ивайло Йолчев, в-к Стандарт, 22 ноември 2013г.