Професор Рачко Попов е роден в Карнобат и има подчертан интерес към Странджанския край. Той е етнолог, завършил история със специалност етнография в СУ „Св. Климент Охридски“. Специализирал е в Москва, Берлин и Мюнхен върху митологията и календарната празнично обредна система на българите, балканските и славянските народи. Доктор е на историческите науки, бил е директор на Етнографския институт с музей към БАН, автор на поредица изследвания и книги за обичаите, нравите, културата и вярванията на хората в различни етнографски райони в страната.

 

– Професор Попов, в условията на криза каква е характеристиката на народопсихологията на българина? Как се проявява тя? Кои характерни черти са по-силни от друго време?
– За съжаление в условията на криза, която продължава толкова дълго време, нещата според мен не са никак добри. Често гледам телевизия и виждам, че ако се съберат двама българи, винаги има спор между тях, разбирателството липсва навсякъде. Май не се чуваме вече, не искаме да се изслушваме, да вземем предвид и другото мнение, което е различно от нашето. Това показва липса на самодисциплина в нашите нрави. Понеже обичам нашия пръв социолог Иван Хаджийски, „Бит и душевност на нашия народ” ми е настолна от години, там е представена тази наша българска черта, свързана с всичките описания на българския характер – завистта, лошотията и др. Затова изглеждаме днес такива, каквито сме. Много хора не са на мястото си, институциите не работят, все по-лошо става и в образованието, и в медицината, навсякъде. Все пак имам вяра, много искам младите хора, особено моите студенти, да ги насочвам към доброто, към истинското, към земното, да не мислят и правят лошотия.

– Успявате ли?
– Да, много съм доволен от младите, вече 20 години преподавам. Но усещам, че желанието им да четат намалява.

– В какво вярва днес българинът, в какво не вярва и какво почита от миналото?
– Не вярва в идването на по-добро време, ние сме една от нациите, които са на първо място с това, че се оплакваме от хала и от дереджето си. Не може да се живее без надежда. Идват такива хубави празници като Великден, Гергьовден.

– Как трябва да празнуваме в наше време, спазвайки традициите?
– Великден и Коледа са най-големите ни празници. Тази година Възкресение съвпада с католическия празник, което се случва, но рядко. Нашата църква изчислява празника по Юлианския календар. А Великден винаги трябва да бъде и за католици, и за православни в първата неделя, когато има пълнолуние, след деня на пролетното равноденствие. Миналата година бях стреснат, че Великден се падна при разсип на месечината, както казват бабите.

– Култът към светците на Балканите по-различен ли е от този в други страни по света?
– За Великден всички православни балканци вярваме, че на Велики четвъртък Бог и свети Петър отключват райските порти и душите на всички наши праведни покойници се връщат при нас. Пускат ги от отвъдния свят, минават през небесните двери. Като мушици летят по розите, по тревите и се прибират на 40-ия ден след празника, това е Спасовден, винаги в четвъртък, връщат се в райската градина.
Няма селище в Странджанско, където да не вярват в Змея Горянин, който взима най-личната мома за своя жена. Като става дума за змейчевата орис, се сетих за циганката с албиносите – този случай с русия ангел, дали не е от змейова любов в ромския етнос! Има някакво чудо. Да се родиш албинос пак е от змея! (Смее се.)

– Какъв е обликът на българската етнология, каква е тя днес? Какви са най-новите ви изследвания?
– Има много неща, които от съвременна гледна точка са представени интересно. Например е любопитно да се изследват тези приемни семейства, какъв тип хора са тези, които взимат да отглеждат деца. Защото това вече е явление, което все по-често може да се наблюдава. Да се направи етно-психологическа характеристика, какви са причините, поради които тези хора взимат това решение. Някои си имат свои деца и пак осиновяват и други. Има теми, които от съвременна гледна точка са интересни за изследвания. Задал съм тази тема на млади хора, които да я изследват. Също така – как нашите хора се отнасят към емигрантите. Като етнолози можем да направим едно по-дълго във времето изследване и да стигнем до съответни изводи и констатации, защото чуваме различни мнения от различни страни.

– Има ли го онова традиционно българско гостоприемство и как се проявява днес то по отношение на емигрантите? По-специално към присъствието на сирийските бежанци?
– Мисля, че го има, ако няма някакви актове на насилие от страна на емигрантите. Би трябвало да сме добре разположени към тези хора, които бягат от войната.

– Не малко българи са емигранти в чужбина. Какъв профил има нашето емигрантство по света?
– Моите колеги етнолози направиха изследване за българските емиграция в средиземноморските страни, Франция, Англия. Имахме страхотно удоволствие, че спечелихме пари от фонд научни изследвания на Министерството на културата и науката за този проект. Те направиха едно невероятно изследване в Португалия, Франция, Испания, Италия, Англия и картината никак не е добра. Очевидно, че там българите не сме много сплотени. В Англия нещата изглеждат най-добре, децата учат в местни български училища. Но има по-силна адаптация на място. Колегите разказват един случай – как български ресторант в Париж бил затворен от местните власти, защото съберат ли се двама българи, винаги става скандал и се стига до бой. Характерологичните особености, които се проявяват там, показват, че по-голямо е желанието да се еманципират на място, да се приравнят към местните бит и култура, отколкото да правят български общност и да държат на националността си. Макар да празнуват заедно българските празници, те остават в по-тесен затворен кръг. Разтварят се повече в местната култура, отколкото да настояват за себе си. Интересна е темата да проследяваме българите в чужбина. Колегите са много ентусиазирани. Оказа се, че българите там най-вече поддържат и държат нашата, българска кухня, кулинарията.

– Вие изследвате процесите, които текат в етническите малцинства, циганите например. Какви са наблюденията ви?
– Тези дни четях последна коректура на мои колеги за изследване на различни групи цигани. Нещата при някои от тях са много трудни – няма никаква адаптация и интеграция. А различните организации би трябвало повече и по-сериозно да действат за интеграцията, за обучението на различните видове групи. Двете религии, които изповядват в гетата, са основните, но голяма част от ромите отиват и към евангелистите.

– В 21 век хората имат ли нужда от религия и от каква?
– Вярата е личностна нагласа. Хубаво е да вярваме в нашия Спасител и неговото Възкресение.

– Кой е празникът емблема на нашата, българската идентичност?
– Празникът на светите братя Кирил и Методий, на славянската писменост, който всеки от нас носи съкровено в сърцето си.

– Идват светли празници, какви обредни практики да следваме, ако сме вярващи?
– Ако човек е вярващ, помага му запалването на свещичка на хляба. Прекадява се домът на Коледа и на Великден, казваме си свои думи със свои пожелания за здраве и добро. Сега, по Великден, е характерна размяната на яйца, раздаването на козунаци е също обредна практика. Всичко, което съдържа добри пожелания за бъдещето на всеки от нас и на всички заедно.

 

Източник: в-к Новинар