Светлин Русев е роден на 14 юни 1933 г. в Плевен. Завършва Художествената академия в класа на Дечко Узунов. Между 1975 и 1988 г. заема различни ръководни постове в културата – шеф на СБХ, зам.-председател на Комитета за култура, директор на Националната галерия. Бил е два пъти депутат – преди и след 10 ноември 1989 г. Сред десетките му титли и отличия у нас и по света са академик и орден „Стара планина“ I степен.

 

С какво най-вече ще запомните юбилейната за вас 2013-а?

В чисто професионален план с доста силни изложби, особено някои, свързани и с кръгли годишнини на авторите. Изложби, които показаха, че художествените натрупвания и чисто човешките вълнения са сериозният и голям път за артиста, независимо през кое време и през какви препятствия минава. Изглежда, че младите от 70-те и 80-те години са работили и живели доста смислено и сериозно. А съхраняването и запазването на младежките пориви и в зряла възраст е не по-малко важно от пробивите на младостта. И понеже става дума за юбилейна и за мен година (малко като алилуя ми звучи) – ретроспективната изложба в павилиона пред Народния театър, най-вече като усилие и организация, поне аз трудно ще я забравя, както изложбата на гарата някога (1977 г. – б.р.). А зрителите, изкушените от живота на изкуството и случайно попадналите в нея, как са видели и преживели събитието, е нещо извън мен, което не означава, че съм безразличен – особено с посвещението концерт на Минчо Минчев и Евгени Божанов в Националната художествена галерия. Това са подаръци на съдбата, които не се забравят!

Все пак радости на изкуството в трудна за държавата година.

В тази изключително тревожна година изглежда че само в изкуствата – театъра, литературата, музиката, киното, се роди нещо трайно и съзидателно. От друга страна, общественият кошмар, в който живеем като в някакъв театър на абсурда (за съжаление реален), не може да не се помни: от политическата и държавническата неадекватност до събуденото гражданско съзнание на протеста, в който имаше всичко – и чисти действия, и обслужващи, и манипулативни, но най-трагичното, невъзможно да се забрави, това са хората, които се самозапалиха и изгоряха! Ужас, който би трябвало да стресне всички, играещи си със съдбата на другите! Пред смъртта, пред пречистващата саможертва би трябвало всички държавници и политици да забравят какви са, от коя партия са и кого обслужват. Пред трагедията няма ваши и наши – има само отговорност в името на мисията, която ги е изстреляла незаслужено на върха. Тези живи факли на протеста не би трябвало да ни дават покой! Пред тях вината на живите се изкупва не с обвинения и с омраза, а с общо съзидателно действие. Парламентът трябва да започва всяко заседание с едноминутно мълчание в памет на жертвите, за да не забравят депутатите защо са там! И за тези, и за предишните, и по-предишните жертви, всеки ден – с едноминутно мълчание – размисъл и за отминалите, и за себе си, и за собствената вина и отговорност! Навремето часовете в училище започвахме с „Отче наш“, което не знам дали ни правеше по-добри, но за да помним молитвата и досега, нещо е останало в остриганите ни глави. За политическите прагматици това вероятно звучи наивно, но съхраняването на малко наивна вяра няма да ни е излишна в хаоса и безумията, в които сме попаднали.

Преди време ви питах как бихте изобразили духа на България в картина и какъв материал ще предпочетете… Отговорихте ми, че пред „днешна България сте безпомощен“. Промени ли се нещо за тези две години оттогава?

Промени се! Чувствам се още по-безпомощен! Не искам да изобразявам омразата, не искам да я материализирам дори в картина. И без това пространството е наситено с ненавист. Всяко докосване до нея, дори като идея в ненарисувана картина, е опасно за въздуха, който дишаме. Нарисуван, духът на омразата остава завинаги. Иска ми се да вярвам, че в България има и друг, Светъл дух!

Идеята за демокрация е подменена с хаос, грабеж и нов слугинаж

Докато вие редяхте изложба след изложба – ваши, а и на приятели, навън се редуваха най-разнообразни протести и… антипротести. Като че ли не може да се намери доволен българин днес: едните са недоволни от властта, другите – от начина, по който първите изразяват недоволството си, трети – от управлявалите преди тях, четвърти – от тези, които ги наследиха, пети – от владиката, десети – от… Докъде ще стигнем с това оглушително разделение?

При това съзнателно насаждано разделение и омраза от всички държавни и политически институции, които разговарят и водят самоубийствени войни като глухонеми, няма шанс. Шансът е в задължителното осъзнаване, в обречеността да живеем заедно, ако искаме да оцелеем и като нация, и като хора! Шансът е на страната на тази политическа сила, на тази България, която първа ще постави националните интереси над собствените политически изстъпления. Не на думи, а с нормално, професионално и гражданско отговорно поведение. С много малко изключения тъй нареченият политически елит идва от нищото, без собствена доказана биография, без собствен принос, само с комплекси за надмощие над други като тях. Дори дипломите, и когато не са фалшиви, нищо не дават и нищо не доказват. Не може човек, който няма един ден трудов стаж, който не е забил един пирон, или ако се е опитал, го е изкривил, да управлява държава. 24 години ние възпроизвеждаме чрез послушни листи послушни, но безотговорни елити. Това, което се нарича политическа отговорност, е една нищо незначеща абстракция. Кой и за какво понесе отговорност?!

Някога бяхте в учредяването на Комитета за спасение на Русе. Как ще коментирате студентската окупация на аудиторията днес, в която беше основан Клубът за гласност и преустройство? Какво рискувахте вие някога и какво – сегашните „ранобудни“?

По повод „ранобудните студенти“ и от Художествената академия, които опънаха транспарант с мисълта на Гоя „Сънят на разума ражда чудовища“, предложих да се прибави „Пробуждането на омразата ражда безумия“. Насилието освен насилие нищо друго не може да роди. Подкрепям всеки протест, в който сам рискуваш и сам носиш отговорност. Протестът, в който броиш чашките на своя професор, има нещо цинично, което обезсмисля истинската кауза. Несъгласието с един преподавател или с неговата позиция, както започна протестът с окупацията на залата в Софийския университет, след няколко дни се оказа, че е „протест“ срещу правителството! Моят протест е друг и аз не желая по-силният или по-арогантният да ми налага собствените си норми и форми на поведение. Навремето знаете какво стана с четиримата професори – изгърмяха на бърза ръка. Покрай Русенския комитет знаете колко изключени, наказани и уволнени имаше, включително и съпругата на Станко Тодоров (тогава председател на Народното събрание – б.р.). За 10 минути с едно привикване в председателството на Комитета за култура ме разкараха като директор на Националната галерия, беше забранена каквато и да е публикация и споменаване на името ми, в безкрайни заседания извиваха душите на несъгласните да подкрепят тъй наречените съображения на Тодор Живков. Моите студенти, без да знам, бяха направили подписка в моя защита и след това ги привикваха един по един в ръководството на академията за обяснение.

Какво рискуваха „ранобудните“?! По-точно какво загубиха?! Някой от тях да е изключен, някой от подкрепящите преподаватели да е уволнен или наказан?! Не по-малко от тях се разминавам с официалните власти (не само с тази), но по-нецивилизован протест от бъдещата цивилизация на нацията не мога да си представя! Кого наказаха? Не наказаха ибрикчиите на Пеевски – Доган и Станишев, а тези, от които зависи изграждането им като професионалисти, които също като тях са потърпевши. Може да звучи безумно, но ректорът и целият преподавателски състав би трябвало да си дадат оставката и „ранобудните“ да си ги учат тези, които им ръкопляскаха. От унижението, на което бяха поставени някои преподаватели, най-малко печели каузата на един сериозен протест, още по-малко достойнството на техните ученици.

Самият вие сте преподавали на няколко поколения художници. Когато в академията неотдавна ви присъдиха званието доктор хонорис кауза, се чуха невероятно красиви и искрени признания от тях. Кое е най-ценното, което сте научили от студентите си?

Съзнанието за тяхната различност във времето и като поведение, и като чувствителност, и като талант. И не на последно място – това, което носеха в себе си, по един или друг начин обогатяваше и техния преподавател. Те едва ли знаеха, но аз бях и техен ученик.

Парламентът да започва всяко заседание с едноминутно мълчание в памет на жертвите, минали и сегашни!

Нерядко ви се е налагало да се борите срещу фалшификатите в арта, казвали сте, че те убиват изкуството. Как ще коментирате фалшификатите в живота ни днес? Дали те не са по-опасни?

Фалшификатите са опасна и предизвикателна тема и сама по себе си изисква отделен разговор. Фалшификатите в изкуството са част от фалшификатите в живота. Няма разлика, опасността е една подмяна на истината с нейните привидности. Подмяна на идеята за социална справедливост с тоталитарна система, подмяна на идеята за демокрация с хаос, грабеж и нов слугинаж. Подмяна на стойностите за успеха и личните възможности с една илюзорна американска мечта. Подмяна на моралните стойности с илюзия за икономически възможности, подмяна на задълбоченото знание с компютърната информация, подмяна на сериозното политическо поведение с политическата изгода и съобразителност и т.н., и т.н. С други думи, живеем в едно фалшиво и измислено общество, което няма нищо общо с оригинала, с истините на цивилизацията. Привидностите на истината се търгуват като оригинал! А самата цивилизация в световен мащаб и целият тъй наречен световен ред се определят и ръководят от сили извън тях – от майстори фалшификатори, които предлагат собствената стока като храна и спасение за човечеството, няма значение дали става дума за идеи, за хуманитарни помощи, за оръжие или петрол.

Провал на елитите, височайша некадърност нарече родния преход в интервю за „Преса“ психиатърът д-р Николай Михайлов. Смятате ли, че т. нар духовни елити се провалиха в опитите си да насочат демократичните промени у нас?

С удоволствие чета анализите на д-р Михайлов. Изглежда, че проблемите са доста близки до професионалната му практика. Ако днешният т. нар. политически елит сериозно се замисли над някои от неговите изводи и над тревогата, която се споделя и от други отговорно мислещи хора, отдавна да е изчезнал от политическото и общественото пространство. Но очевидно е, че политическата арогантност не допуска съмнението на умната и прозорлива мисъл. И тук не е само вината на „височайшата некадърност“, която непрекъснато се възпроизвежда, но и това, че тъй наречените от вас духовни елити позволиха политизирането и политическото противопоставяне и профаниране на гражданските и моралните стойности. И в един момент заиграха не като духовен елит на нацията, а като някаква партийна аристокрация, която за разлика от редовата и родовата имаше свой културен и обществен принос. Поет срещу поет, артист срещу артист, лекар срещу лекар, художник срещу художник, режисьор срещу сценарист, свещеник срещу свещеник, учен срещу учен, интелигент срещу интелигент… И когато се осъзнахме, за едни беше късно, други потърсиха спасение в самотата и отчуждението, а трети не искаха да си признаят, че неволно са станали съучастници на една политическа сделка. Сделка, която имаше нужда и от червени, и от сини, и малко шарена интелигенция, за да гримира поовехтелите си политически физиономии и професионална некадърност. Това дори не беше манипулация, а доброволно участие в една илюзия на промяната.

Все пак кажете нещо светло като пожелание за новата година! С какво трябва най-напред да се разделим през 2014-а?

Светлото е съзнанието, че няма да е лесно, което означава вяра (каква и в какво?!), устойчивост и разбира се, здраве – духовно, физическо и морално. И задължително – най-напред раздяла с ОМРАЗАТА и с всички, които я насаждат. Независимо дали са ваши или наши! Без това и най-красивите и смислени пожелания си остават при илюзиите на старата година.

 

Източник: в. Преса, печатно издание, брой 355 (706 от 30 декември 2013)