DSCN1179aМаргарита Сариева е управител на Център за социална рехабилитация и интеграция за възрастни и лица с увреждания над 18 години във Велико Търново. Има полувисше медицинско образование, .завършила е още Психология – бакалавърска и магистърска степен, преминала е обучение по психотерапия и е сертифициран психотерапевт. Представител на Национален алианс за социална отговорност за Велико Търново. Интервюто е публикувано в брой 5 на вестник Насоки в съкратен вариант, а тук можете да видите пълния текст и допълнителни въпроси към г-жа Сариева.

 

Управител сте на Център за социална рехабилитация и интеграция за възрастни и лица с увреждания над 18г. Разкажете ни повече за своята работа.
Центърът за социална рехабилитация и интеграция започва своята работа от 2009г. Представлява комплекс от социални услуги, свързани с извършване на рехабилитация, социално-правни консултации, трудово консултиране, образователно и професионално обучение и ориентиране, изготвяне и осъществяване на индивидуални програми за социално включване на потребители. Работим с голям диапазон от увреждания, основно хора с умствена изостаналост. Капацитетът ни е за 40 лица, като работим над капацитета – за 2013г. имаме 37 жени и 20 мъже. Сградата на центъра е адаптирана за хора с увреждания като достъпност.
Какви основни услуги предоставяте на потребителите?
За всеки потребител се изготвя индивидуален план според неговата специфика и нужди. Услугите, които Центърът предоставя, включват психологическо, социално и социално-правно консултиране, трудотерапия, лечебна рехабилитация, медицинско наблюдение и съдействие при контакти със съответни лечебни заведения. Всички тези услуги са комплексни и са насочени към реализиране на обучаващи и интеграционни функции на Центъра. Едновременно с това консултираме на близки на потребителите по проблемите на хората с увреждания и подпомагаме социалната интеграция на потребителите чрез развитие на мрежа за социална подкрепа. При необходимост информираме заинтересованите лица за социалните услуги на територията на Община Велико Търново. Със съдействието на Дирекция „Бюро по труда”- Велико Търново информираме потребителите и за подходящите работни места на територията на Община Велико Търново. Това е част от услугите ни за социално консултиране и подкрепена заетост. Предоставяме и мобилни услуги, най-вече за рехабилитация.
Услугите в ЦСРИ индивидуални или групови са?
И двата вида, зависи от самата услуга и потребностите на потребителя. При колективните занимания хората са разделени на групи, а самите групи са сформирани според характера на увреждането. Интересно е, че различните потребители се чувстват полезни, когато си помагат помежду си. Това е и част от същността на услугата за интеграция – развиване на усещане за включване и взаимопомощ. Такова колективно занимание е трудотерапията, която едновременно доставя удоволствие, развива фината моторика, дава отговорност и структура, подобрява волевата активност. Отделните услуги не могат да се разглеждат сами за себе си, защото са свързани в цялостен план за личностно развитие на потребителите.
Споменахте, че предоставяте социални консултации и услуги за подкрепена заетост. Това е доста иновативно за България.
Тя е за хората с увреждания, които са способни да работят. Основната задача на един ЦСРИ не е просто да предоставя услуги заради самите услуги. Имаме социални работници, които консултират потребителите, желаещи и имащи възможност да работят. Съдействаме им за насочване към работно място и се провеждат трудови консултации. Това е вид подкрепена заетост, която се опитваме да развиваме. В рамките на тази услуга предоставяме консултации относно различните начини за търсене на информация, помагаме за подготовка за писане на автобиография, стимулираме провеждане на интервю за работа. Има и реални проведени срещи с работодатели, които имат интерес, но за съжаление сме намерили работа на обичайния пазар на труда само на 1 потребител през 2013г. Най-често хората с увреждания работят в специализираните предприятия, което ние се стремим да променим. Община Търново също оказва огромно съдействие в насочването на кандидати за работа на редовния пазар на труда. Трябва обаче да имаме предвид, че кризата доста е свила трудовите възможности, и това е една от трудностите, с която най-често се сблъскваме при насочване на потребителите към трудова реализация.
С какви други трудности се сблъскват най-често доставчиците на услуги в работата си?
Една от основните трудности е свръхнатовареност на специалистите – работим с хора с увреждания, непрекъснато има актуализация на документите на потребителите, методики, трябва да се реагира бързо и всички да е променено – и според състоянието на лицето и според нормативно определеното. На специалистите трябва да се осигуряват квалификации, да има възможност за навременно реагиране спрямо обстоятелствата, да има повече свобода за прилагане на методиката и да се въвеждат елементи спрямо спецификата на конкретната услуга. Излишно е да споменавам, че трудът на специалистите в социалния сектор не е високо заплатен, както навсякъде в България.
Друг проблем са очакванията на потребителите и/или техните близки и наложените в обществото стереотипи. Например – документацията се изменя бързо, а в същото време хората с увреждания са хора, които бавно се променят. Техните близки от своя страна очакват бърза промяна. И едно от първите неща, с които трябва да се справим, е да обясним на близките, че подобна промяна няма как да се случи бързо. На другия полюс е схващането на някои семейства на хората с увреждания, че близките им трябва да бъдат „отглеждани“ под похлупак и да се прави всичко вместо тях. А това в действителност е една изключително „мечешка“ услуга. По този начин хората с увреждания не могат да развият способности, които иначе биха развили и това важи включително за ежедневни умения като готвене, пазаруване, обличане, умения за общуване и т.н. Един пример – човек с по-тежко увреждане, но който е развивал тези умения с помощта на родителите си се справя по-добре от друг с по-лека степен, но не е приучван. Така, че тук говорим за опит, а не за интелектуални способности. Все пак тези дейности изглеждат лесни за повечето хора, но за един човек с увреждане те не винаги са. Въпреки това те могат да ги усвоят с повече труд и да имат по-добър социален и личен опит включително. Когато овладеят ежедневните дейности у дома и придобият достатъчно други умения, вече можем да говорим за някаква степен на социално включване и независимост. Затова, когато при нас дойде нов потребител, първо се оценява наличния ресурс. След това чрез работа той се надгражда и развива. Има много случаи на деца с увреждания, чийто родители проявяват свръхгрижа. Това определено пречи на развитието на децата и когато пораснат, нещата се променят по-трудно.
И ако трябва да се върнем на административната страна на услугата, трябва да посоча и друг проблем. От доставчиците на социални услуги се изисква посещаемост от страна на самите потребители. А в същото време няма никакъв механизъм, който да изисква тази посещаемост от самите потребители. Да – в договора е упоменато, че потребителят съдейства за изпълнението на заложените дейности, но все пак това са хора, чието здравословно състояние може да се влоши, да се промени поведението им, или пък трудно спазват час, дата. Естествено, трябва да се отбележи, че потребителите не е редно да бъдат задължавани, защото самите услуги са доброволни. Във всяка от отделните услуги, които предоставяме, би могло да се помисли да по-добро нормативно регламентиране на целия процес…
А според теб кои са най-нуждаещите се от подкрепа групи?
Разбира се, това са деца и хора с увреждания, както и изоставени деца, деца и лица, преживели насилие. Много болна тема са безработните хора с увреждания, защото да намериш работа на човек с увреждане в нашата държава е много трудно. Основната причина е, че като цяло обществото все още не приема тези хора като равнопоставени и ако има някаква промяна на общественото мислене в тази посока, то тя е незначителна. И личните ми наблюдения са, че подобно приемане липсва не само в света на възрастните, а дори в самите училища няма приемане от връстниците на децата. Тях някой трябва да ги научи, че има различни хора, но понякога се получава така че родителите на децата имат негативно отношение към дете с увреждане в училище и кръгът се завърта…И това е причината да се развива общество без толерантност и приемане. Процесът на смяна на нагласите трябва да започва първо у дома, а след това да продължава в училищата, за да се постигне и реална промяна на цялото общество.
Зная, че във Велико Търново имате много широк спектър от социални услуги. Какви нови услуги са необходими?
Може би тук трябва да се мисли и от страна на включване на нови услуги по ППЗСП – например да има нова социална услуга за подкрепена заетост, която да работи само с цел намиране на работа на хора с увреждания и свързаните с това дейности по консултиране, обучение, контакти с потенциални работодатели, подкрепа на работното място и т.н.
Действително наличните социални услуги покриват богат спектър от целеви групи, но има и някои празнини – например услуги в общността за възрастни с много тежки увреждания, т.е. хора с толкова тежко физическо увреждане, че за тях е необходима специализирана услуга – място, където ще могат да почиват в следобедни часове, да бъде със специално оборудване. Този тип услуга трябва да е от рода на медико-социална грижа.
Можем ли да говорим за реално социално включване на хората с увреждания чрез социални услуги?
Самото социално включване, специално в един ЦСРИ, трябва да се разглежда на три нива – веднъж потребителите контактуват с персонала, на второ ниво – комуникират помежду си, и на трето – с обществото, извън тесния кръг на ЦСРИ. В Центъра се опитваме да работим едновременно за покриване на трите нива. Опитваме се да го правим с извеждане на потребителите в различни институции, изложби, организиран културен живот и прочее. Правят се и ежедневни дейности като пазаруване заедно. Но тук също се сблъскваме с някои предразсъдъци. Случвало ми се е в началото като вляза с потребител в магазин и хората да гледат уплашено, защото не са свикнали да виждат хора с увреждания. А социалното включване е двупосочен процес – идеята не е само да изведем хората с увреждания сред хора, а самите хора също трябва да ги приемат – това става със срещи и опознаване. Това се отнася и за работодателите – без знание как те да приемат някого – тук е и нашата роля да даваме информация.
Какво още е необходимо да се направи, за да се улеснят процесите на социално включване?
На първо място, непрекъснато трябва да се работи за повишаване на общата информираност, на заинтересоваността на обществото към тези хора, да стане ясно, че не трябва да се гледа само от страна на заболяването и че могат да се справят равнопоставено с всички останали с много неща. На следващо място трябва да има необходимото законодателство, така че хората с увреждания да имат повече възможност за реализация на трудовия пазар – било то в редовна работна среда или социални предприятия. В момента например, социалните услуги нямат право да реализират на свободен пазар продукти от дадена дейност и така да се стимулират финансово хората, които участват. Трябва да се помисли за някакъв механизъм в тази посока. В областта на подкрепената заетост се правят едва първите стъпки и няма регулирано законодателство. Работа на много хора с увреждания е почти невъзможно да се намери и се сблъскваме и с административни проблеми при работодателите. Дори работодателите с желание да наемат хора с увреждания, коментират, че им е много трудно със съпътстващата документация.
Един човек с увреждане трябва да бъде подкрепян в целия процес – от търсенето на работа, до преминаването на интервю и одобрение с работодателя, като трябва паралелно да се работи и със самия работодател, до подкрепа на самото работно място при необходимост. Самите работодатели приемат трудно, че човек с увреждане може да излезе в дългосрочен болничен, но това е нещо, което може да се случи и с абсолютно здрав служител. Освен това при осигуряване на работа трябва да се търси съответствие между типа увреждане и заеманата длъжност – никой не твърди, че всеки може да работи всичко. В услугата осигуряваме обучение и на самите потребители – например на шизофренните болни, да разпознават симптоматиката, защото ако тя се улови на време и се започне лечение, толкова по-бързо те са в кондиция отново. Хората в ремисия за изключително добри служители и по нищо не се различават от останалите.
Споменахте, че промяната на нагласите на обществото трябва да започне още на ниво семейство и училище. Какво и нивото на партньорство между образователната и социалната система?
На територията на цяла България има организирани ученически и студентски практики по проект, нашият ЦСРИ работи съвместно с Великотърновския университет, и ние работим като ментори по дейностите на проекта. До края на 2014г. имаме стажанти – по 2-ма души от специалност, които ще получат 240 часа практическа работа в ЦСРИ. Незаменимото на подобна практика е живата работа с хората, реалната среда, реалните проблеми, с които се сблъскваме и трябва да се разрешават. Това са неща, които студентите няма как да научат от теорията в университета. В рамките на други инициативи сме представяли ЦСРИ във ВТУ и сме имали доброволци, включително след приключване на задължителната практика, студентите продължават да идват в Центъра и да помагат.
Значи има място за студентски стажове/доброволци в социалните услуги?
Най-важното е, че има студенти с желание да участват – независимо дали под формата на практика или като доброволци. Това е единственото място, където те реално могат да се срещат и практически да се научат как се работи с човек с увреждане. Задължителните практики по редовна учебна програма са абсолютно недостатъчни. Трябва обаче да се търсят механизми да популяризиране на доброволчеството, да се включват и хора, които реално нямат образование или интерес насочен към социалните услуги. Това определено би помогнало за социалното включване на хората с увреждания и по-голямата степен на тяхното приемане.
Като представител на Община Велико Търново взехте участие в проект на НАСО за обмен на опит в Белгия, Германия и Холандия. Какви впечатления донесохте в България?
За първи път посетих социална услуга извън България. Със сигурност по отношение на работата и методите на услугите, не успях да намеря разлика, дейностите са едни и същи – и за обучение, и за подкрепа. Но основното нещо, което липсва при нас, е, че законодателството там е уредено по по-добър начин. Например в Холандия, хората с увреждания работеха в ателиета и работилници с подкрепата на специалисти. Същото беше и в Германия, макар че там видяхме защитена заетост, но огромната разлика е, че те реализират продукцията си на свободния пазар и това е също вид социално включване. Белгийската Джоб Линк предоставя услуги, които се покриват с част от нашата работа за подкрепена заетост. Там обаче един специалист работи с 20 души за една година, на които трябва да намери работа и това се случва лесно, защото има съответното законодателство, което намалява риска на работодателя и му предоставя финансов стимул за наемане на такива хора. Периодът от една година, в който държавата осигурява средствата за заплата на човек с увреждане в редовна работна среда, осигурява достатъчно време за обучение, адаптация и правилна преценка къде той да се включи в работния процес по най-добрия начин.
В Западна Европа видяхме също, че се поставя много голям акцент върху качеството на услугите. Има ли база за сравнение с качеството у нас?
Не бих казала, че има разлика по отношение на качеството в самите услуги – в България имаме отлични специалисти, колегите познават спецификата на отделните заболявания и какви услуги да се предоставят. Важно е да се предприема подход за работа с потребителя според диагнозата. В този смисъл като резултат трябва да се измерва и реално свършената работа. У нас има тенденция да се измерва количество, а не качество, гледа се документация, но липсва измерване с оглед на човека, потребителя. Не искам да бъда разбирана погрешно – документация трябва да има – това е доказателство за свършената работа. Но със сигурност трябва да се въведе стандарт за измерване на качеството върху реално свършена работа и всеки подобен стандарт трябва да е съобразен със спецификата на отделните услуги и други фактори. В нашия ЦСРИ имаме потребители, които бяха без образование или с незавършено, а в момента продължават своето образование в общообразователно училище или университет. Ето това е конкретен пример за реален резултат и развитие. Подобряването на общото здравословно състояние, придобиването на нови умения, намирането на работа и т. н. – това е измерител.
Говорим доста за подкрепена заетост. До колко бизнесът е социално ангажиран и проявява интерес към социалния сектор като цяло?
Бизнесът проявява социална ангажираност, макар и най-често тя да е по-засилена, когато проблемът е свързан с близък човек. В такива случаи има разбиране, търпение, желание. Като цяло обаче, бизнесът проявява много признаци на страх и то основно поради незнание и непознаване на възможностите на хората с увреждания. В тази посока задължително трябва да се търси промяна, да реализират обучения, да се повишава информираността на работодателите. Всичко това трябва да се случва организирано и със съответната законодателна уредба.
Лично аз не съм привърженик на кампании от типа „дайте“. Ако постоянно нещо само получаваш – няма да имаш знанието как сам да се справиш.. И в тази посока, говорейки за промяна на общественото мислене, трябва да се търси промяна в мисленето дори на хората в самите социални услуги. Не казвам, че не трябва да има дарители, напротив – но това трябва да се случва по инициатива на самите хора, а не да бъдат подканяни непрекъснато, защото така се създава дискриминация и се насажда негативизъм към хората в нужда.
Не мога да не споделя, че звучите страшно емоционално – независимо дали говорите за успехите или проблемите на социалния сектор. Как избрахте да се занимаваш със социални услуги?
Според мен има хора, които се „хранят” като дават, а други като получават и съответно удовлетворението, което изпитват от работата си, се определя от техния тип. Аз лично се чувствам най-удовлетворена, когато се раздавам, когато помагам на другите да постигнат нещо повече. Това ме прави щастлива! Иначе цялото ми образование и трудов стаж са насочени именно в тази посока – да помагам и да се раздавам. Работила съм 20г. в кардиологично отделение, което е с много висок интензитет на натоварване, и съответно имам полувисше медицинско образование от Полувисш медицински институт. Освен това съм завършила Психология – бакалавърска и магистърска степен, преминала съм обучение по психотерапия и съм сертифициран психотерапевт. Последното ми дава възможност да се развивам и като провеждам супервизия и обучение на специалисти от сферата на социалните услуги.

 

Интервю: Nasoki.bg

НАЙ-ЧЕТЕНИ

Приемат документи за лични асистенти в община Сливен

Коледен базар в Ловеч

Дневен център за възрастни с ментални увреждания „Света Марина” навърши 14 години

Годишен доклад на Омбудсмана на Република България

Ден на отворените врати по НПЗХУ

Нова лаборатория за образна диагностика заработи в МБАЛ-Хасково

ПОСЛЕДНИ

МТСП ще разработи дигитална платформа за превод от и на български жестов език

Българин завоюва златен медал на Световното първенство по лека атлетика за спортисти с интелектуални увреждания

Конференция „Българският жестов език не е за изпускане“

Ден на отворените врати по НПЗХУ

Категории