Недка Петрова е директор на Комплекс за социални услуги за деца и семейства – гр. Пловдив, представител на Национален алианс за социална отговорност за Област Пловдив. Ръководи КСУДС от 2011 г., а професионалният й път е изцяло обвързан с грижата за децата – експерт в Държавната агенция за закрила на детето, главен експерт в Отдел „Закрила на детето“ – Пловдив и ръководител на Център за обществена подкрепа към КСУДС. През 2011 г. поема КСУДС с три социални услуги, а към момента услугите са общо шест: Център за обществена подкрепа, Център за работа с деца на улицата, Звено „Майка и бебе“, Център за социална рехабилитация и интеграция, Център за настаняване от семеен тип „Майка Тереза“ и „Център за настаняване от семеен тип „Детска къща“. Магистър е по Социална педагогика. Разговаряме с г-жа Петрова по актуалните теми за качеството на социалните услуги и проблемите в заетостта на хората с увреждания:

Г-жо Петрова, какво Ви задържа 22 години в социалната сфера?

Едно от нещата е, че животът е толкова непредсказуем, а работата която върша всеки ден е част от живота. И така двете неща се преливат – човешкия живот и социалната работа. До момента нито един ден през последните 22 години, през които съм в социалната работа, не си прилича с предходния. В нито един ден не съм успяла да се придържам единствено към предварително планиран график. Около всички задачи винаги има някакви различни казуси, въпроси и проблеми, които не търпят отлагане и искат решение на момента. Това всъщност поддържа адреналина и любопитството да правиш нещо ново. В социалната работа няма зададени модели и няма точни формули, по които да се разрешава даден случай.

Опитът ме научи, че управлението на процесите, свързани с човешките ресурси и развитието на хората, всъщност е един надграждащ етап на пряката работа с деца. Пряката работа с деца и със семейства и опита ми в тази сфера много помага, когато трябва да взема решение за управлението на човешкия капитал, за управлението на финансите и това къде и как да бъдат оползотворени. Срещала съм много семейства, родители и деца, които са били отправна точка за мен и учители в живота и практиката ми. Различността и това, че винаги има какво да се прави, всеки ден нещо различно, това пази от рутината. А може би и това, че в последните години работим с деца без родителски грижи – 24 часовата грижа за тях е изключително трудна и са необходими много енергия и воля, зада се отстоява и откликва на индивидуалността на всяко дете.

Опитваме се да гледаме на резултатите и на успехите им – това ни дават много сила и заряд. Преди няколко дни едно от нашите деца, което е осиновено, намери портфейл с документи и пари в него. Въпреки, че беше преживяло много и бе многократно отхвърляно, веднага се обади на полицията и дежурния социален работник, за да върнат портфейла на собственика. За целия ни екип постъпката му означава много, защото ние знаем през какво преминава това дете – колко гняв и съпротиви има в него, колко страдание че е отхвърлено, но въпреки това – в нямането си, то да не поиска случайно намерените пари за себе си, а да пожелае да го върне – това говори много за инвестицията на екипа в грижата за тези деца. Когато виждам, че децата вършат добро и се справят със живота, това е още един стимул за мен.

Как приемате методическите насоки на АСП и как може да бъдат приложени реално в практиката?

Когато започна мисленето в посока на новото законодателство и на промяната в социалната работа, ние разчитахме на няколко основни фундаментални неща, които ще ни донесе това. Първото – широк достъп до услугите на всички хора – деца, семейства, възрастни.  Другата фундаментална насока, която очертава новото законодателство, е професионализма в социалните услуги и създаването на стандарти за качество, както и ясни правила за това кой какво може и трябва да прави в социалните услуги.

И не на последно място – създаването на нов подход към финансирането на социалните услуги и заплащането на труда на хората, работещи в тях. Ясно е, че заплащането на труда в социалната сфера има голяма разлика спрямо заплащането в образованието и здравеопазването. Спрямо тези две сфери ние сме поставени на една равна площ – очаква се да предоставяме интегрирани, междусекторни услуги, да работим съвместно с клиента и цялата мрежа около  него, но имаме съществено по-ниско заплащане. Това е причина за изтичане на много подготвени кадри от социалната в образователната система.

В социалната сфера и към днешна дата, всеки, който пожелае, може да стане социален работник, което е изключително вредно за качеството на социалните услуги. Трудно е за обяснение как хора без образование, без опит и специална подготовка на места ще трябва да разбират и прилагат новото законодателство – нещо което за много от нас с опит и професионална подготовка години наред все още е доста трудно за разбиране и прилагане на практика.

До известна степен имам съпротиви срещу методичните указания, защото ако един закон не може да бъде разбран и има нужда да бъде обясняван с методични указания, това означава, че има нещо много несъвършено в него. Законите трябва да са ясни и приложими на практика да помагат на хората да живеят по-добре. Също така това, което чувам като обратна връзка от моите колеги е, че има предпоставки да се създаде голяма бюрократичност. Законът изисква договорът за предоставянето на социални услуги да бъде подписан едва след извършването на оценката, а през това време ние нямаме абсолютно никакви договорени взаимоотношения с клиентите – особено важно е това за хората в резидентните услуги. В случаите на предоставяне на социални услуги за деца – често родителите в спор за родителски права използват социалните услуги като средство за доказване на капацитет на единия родител и съответно липса на такъв за другия. При изискването за предоставяне на оценката директно на лицето, това би довело до ескалиране на напрежението и още по-голям конфликт между тях (в случай че са описани всички детайли на техните взаимоотношения и взаимоотношения с детето, по които често са най-сериозните противоречия и те трудно подлежат на доказване).

Надавам се в процеса на практиката да бъдат изяснени много от тези питания и да бъдат утвърдени така, както живият живот го изисква. Всяко едно нещо, което се наложи в рамка, без да се даде логично обяснение за него, то е обречено на провал, започват да се появяват много съпротиви и се измества фокусът. Надавам се тези методични указания да са успешни  и да бъдат в помощ на работещите. В крайна сметка голямата цел е да направим такива услуги, които да са нужни и полезни за хората и да променят живота има към по-добро. Ако ние само провеждаме обсъждания, за да обезпечаваме законите и стандартите, сами по себе си ще изгубим отправната точка, а именно – допринасяне за по-доброто състояние на хората в нужда.

Кои са належащите казуси по отношение на социалните политики, насочени към заетостта за хората с увреждания?

 Това е много актуален и належащ въпрос. По отношение на заетостта на хората с увреждания смятам, че в момента сме в изключителен дълг на бизнеса, на образованието и целия обществен живот, защото има една много голяма разграничителна линия между заетостта на хората без затруднения и тези, които имат някакви дефицити. Аз, като работодател, никога не съм се страхувала от това да наемам хора с увреждания, но в обществото битуват мнения, че работодателите масово отказват да наемат хора с уреждания, защото законодателството им налага изключително рестриктивни мерки, които те трябва да спазват. Това наистина е така, защото когато насреща имаме добросъвестен човек, не възникват проблеми в работната среда, но проблемът идва, когато даден човек, имащ някакво заболяване, и в даден момент в поведението му се отключи нещо, започва да изпада в кризи, да неглижира работните си задължения,  да отказва да идва на работа, тогава работодателят е поставен в много неприятна ситуация – може само да налага наказания. Започва едно надхитряване, манипулиране и злоупотреба с толерантността, която работодателите проявяват към наетите хора с увреждания. В резултат на всичко това страдат отговорните членове на персонала, които не могат да си тръгнат навреме от работа, за да поемат неизпълнените ангажименти. Причината за всичко е в законодателството и по-конкретно – наредба № 5 за болестите при които работници имат особена закрила, според която хора с някои заболявания са под особена закрила. Наредбата не е осъвременявана от 1987-ма година насам и ако работодател иска да уволни дисциплинарно служител с ТЕЛК с някои от изброените там диагнози, поради отказ от идване на работа и неспазване на трудовата дисциплина, това не е възможно без да становище от експертна лекарска комисия и Инспекция по труда. Попада се в един омагьосан кръг, в който работодателят е принуден да нарушава правата и на добросъвестните си служители. В тази връзка в дълг сме и на много служители, на които им се налага да поемат отговорностите на тези, които са защитени законово.

Моят извод е , че колкото по-малко защити имат хората с увреждания, толкова по-достъпни на пазара на труда ще бъдат те. По този начин ще станат по-отговорни към труда и останалите хора, с които работят. Работодателите трябва да имат нужната законова подкрепа от държавата в подобни ситуации. Според мен правилният изход е тези защити да се премахнат и да се направи така, че работодателите да имат интерес и мотивация да наемат хора с увреждания. Изпълнявайки тази законова рамка в момента ние не работим в интерес на хората с увреждания, а единствено с цел да се придържаме към закона.

Колко важна е професионалната подготовка на социалните работници и какво трябва да включва тя?

В България трябва да извървим много дълъг път. Тук се получава една пропаст между образованието и реалната работна среда. Занимавам се с преподавателска дейност в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“, водя упражнения по Методи на социална работа на студенти от специалността „Социални дейности“. За съжаление, виждам колко немотивирани идват студентите в тази специалност и такива, които я приемат като компромисен вариант. Важна е ролята на преподавателите, които да направят така, че социалната работа да оживее пред тези млади хора и те да я припознаят като своя професия и да бъдат мотивирани да работят и да се отдадат на тази мисия.

Тази професия е мултидисциплинарна, тя е насочена към изключително широк набор от сфери на човешкия живот и в нея са нужни много знания, умения, отношения, ценности и принципи. Изключително важно в обучението на социалните работници е това да се усетят като хора, които съпреживяват трудностите, през които преминават клиентите на социални услуги. По време на обучението е важна близката среща с клиентите на социалните услуги.

За да има ефект от практическата социална работа в базовите институции, трябва да има специално подготвени хора, които да знаят как да обучават студентите. Липсата на стандарти и това, че социалната работа не е приоритетна професия за страната пряко влияят върху качеството на социалните услуги. Изискват се много усилилия, за да се преодолеят проблемите при професионалната подготовка на социалните работници.

В тази връзка, разкажете повече за годишната програма за обучение и развитие на специалистите в КСУДС, която стартира през февруари.

Годишната програма за обучение се провежда от самото създаване на Комплекса. Нагласата на хората е да се обучават, да се развиват и да надграждат своите компетенции. Всяка година всички работници, които работят пряко с деца, получават професионална индивидуална и групова външна супервизия, които са въведени като стандарт на работа с новото законодателство. Отново ключовото тук е това как ще бъде изпълнено със съдържание, защото ако хората, които работят в тези услуги, не осъзнават потребността да бъдат обучавани, няма как да развиват професионалните си качества. Сериозни проблеми в момента идват от случаите с бракоразводни дела, при които родителите спорят за упражняването на родителските права. В тези ситуации децата са подложени на стрес заради родителските разногласия. В тази връзка през месец април ще стартира  обучение на тема „Приложение на семейна медиация в социалната работа“. Част от колегите ни вече са преминали такова обучение, но предстои да бъдат обучени новите попълнения на екипа.

Преди дни стартира обучението за инструктори по долекарска помощ за деца до 12 години. Ние плащахме големи хонорари за външна услуга от такъв тип обучители, но решихме, че е по-добре да инвестираме в хора от екипа и след това да те да бъдат полезни не само при обучение на кандидатстващи за осиновители, но и да развиват уменията си в центровете за резидентна грижа. За мен е изключително важно хората, които работят тук, да работят да имат възможност да работят и допълнително по проекти и да надграждат своите компетенции. По този начин излизат от рутината и трупат нови знания и умения и не на последно място и повече финансови средства.

Каква е визията Ви за обществената грижа за децата? От какви реформи се нуждаят системите за закрила на децата в България?

В България нямаме един общ код на комуникация и разбиране за това кое е най-доброто за децата. Да, има някакви определени политики, но има голямо разминаване. Много е тъжно, че сме една от малкото държави, в които няма Стратегия за детето. Това е изключително голям пропуск и е в ущърб на децата, които са станали жертва на насилие или които са изпаднали в друга рискова ситуация. Липсата на такъв стратегически документ поставя в сериозен риск политиките за децата, водени на национално ниво. Децата не са приоритет на държавата в момента.

Сред приоритетите в страната са икономиката, енергетиката и всички останали сфери, но детското благосъстояние се заобикаля, защото тук не може да се види моментален резултат. Резултатът от инвестицията в детето и в семейството се вижда след години. Трябва да имаме много силна и устойчиви на различни течения и намерения социални услуги, мотивирана политика, която да постави здрави и работещи основи.

Важно е да не се създава невярна информация, като тази, че и в България, подобно на някои западни системи, ще се отнемат деца от семействата им. Трябва ясно да се разбере, че у нас няма политика по отнемане на деца от техните семейства и това трябва ясно да се заяви. Няма социален работник, който да има мотивацията да отнеме дете от биологичните родители, ако тези родители полагат усилия да се грижат за него. Децата се разделят от семействата си само тогава, когато наистина има много сериозен риска за тяхната сигурност и здраве, когато са жертва на тежко насилие в семейството, изоставяне и друго, и това разделяне е временно. Очаква се през това време родителят да покаже мотивация, че може да се справи, въпреки трудностите.

Какво планирате като предстоящи инициативи и събития в КСУДС-Пловдив през 2021 г.?

Тази година ще бъде доста преходна и може би адаптираща се към новите условия в сферата на социалните услуги. Въздържаме се от планиране на всякакви по-големи събития, защото епидемичната обстановка поставя много ограничения в кампаниината работа с децата и семействата. Голяма част от нашата работа е да променяме обществените нагласи, да популяризираме социлните услуги и детските права. В тази връзка ние имаме много сериозни съпротиви срещу дистанционната социална работа. Приемаме я като нещо временно, защото социалните работници не могат да бъдат обучавани качествено в дистанционна форма, нито хората могат да получат адекватни и ефективни услуги в дистанционн форма.

Ние ще отстояваме правото и нуждата да работим в тясна връзка с хората, да сме в пряк контакст с децата и семействата, защото социалната работа е да си там – в живия живот на човека. Въпреки ограниченията, които налага пандемията, социалните работници трябва да намерят начин да останат в пряка близост до хората.