Най-лесно е да коригираме съдържанието на един учебник, най-трудното е да гарантираме, че учим децата, на това, което им е необходимо, казва министърът на образованието и науката в интервю за в. „Труд“

Г-жо министър, какво правите: броите дните до предсрочния вот или подготвяте почвата за наследника си на този пост?
Броя дните, но до 25 септември. Тази дата е важна за мен, защото това е крайният срок за подготовката на няколко ключови документа. Надявам се, че няма да оставя несвършена работа за следващия министър. Той ще има много и тежки задачи, свързани с неотложно законодателство, които изискват политическа воля и стабилно парламентарно мнозинство. Например законът за училищното образование. Той се чака отдавна, по него експертите в министерството работят непрекъснато, но явно досега липсва политическа воля.

Защо, според вас, толкова години не се приема закон за училищата?
Реформата в училищното образование е много сходна на тази в здравеопазването. Това са две системи, които у нас много трудно ще се реформират. Българите по традиция инвестират и в двете системи. Те са склонни да дадат пари за частни уроци на децата си, да инвестират в полулегални форми на образование. Затова системата на образованието функционира. Но тя функционира много зле – и за тези, които имат пари да инвестират в нея, и за онези, които нямат. Липсата на реформа кара хората, които са готови да инвестират в образование, да напускат България, но от друга страна води до отпадане от системата на големи групи, които нямат желание или средства да учат Първата група декапитализира образованието – знаещите и можещите напускат България, хората от втората група остават полуграмотни или напълно неграмотни. Аналогични са проблемите в здравеопазването. И в двата случая системите се натоварват с преразходи, работят неефективно и аварират. Досега изходът се е търсел в две противоположни посоки-или с мисъл за тези, които отпадат от системата, или за онези, които я напускат търсейки по-добро. Реформата е била или за социално слабите, или за активните и платежоспособните, които я напускат. А единственото правилно решение е да се търси изход в рамките на европейския модел. Досега не е направен опит реформата да гарантира и достъпност, и качество. Ние често говорим за финландския модел, но той едва ли е приложим у нас, защото стъпва на непрекъснато повишаващо се публично финансиране. Финландската образователна система не е сформирана в условията на недостиг. За България реформите могат да тръгнат само ако има устойчиво и нарастващо финансиране.

Смятате ли, че в този случай реформата може да се опре на оперативната програма за „Наука и образование за интелигентен растеж“?
Със сигурност. В оперативната програма на образованието се гледа като на ключов момент за развитие на икономиката. То е ключов фактор, който гарантира конкурентоспособност, а не социално равенство и интеграция на маргинализирани социални групи. Досега в МОН се работеше по европейски програми, в които водеща роля имаха мерките за преодолявани на социалното неравенство. Сега добавяме нов компонент: чрез образованието да се гарантира икономически растеж. Тук големият въпрос е дали не е прекалено късно? Има региони в България, в които демографската криза е необратима. Много се надявам да не сме стигнали до там, че образованието да е единствено и само инструмент за социална интеграция, училището да е само място за получаване на грамотност. Не бих искала да сме стигнали до там, че образованието да е само в ресора на социалното министерство. Убедена съм, че европейският модел се гради върху интелектуалния капитал и системата на образованието е водеща в една конкурентна икономика.

Ректорите на висшите училища са в тиха, а някои в явна паника, че вузовете им са празни, а от там да не са просто поредното стъпало към обикновената грамотност?
Ако под „работещ модел“ имате предвид мерки, които да дадат резултат – не. Няма време. Но ако мислим за стратегия, с план за действие и система от конкретни стъпките – да. И срокът, който съм си поставила е 25 септември, когато трябва да приключи общественото обсъждане по стратегията за висше образование. Тя утре ще бъде публикувана за обществено обсъждане на сайта на МОН.

Ще има ли проблеми с откриването на учебната година?
Най-хубавото е, че учебната година може да започне и без да има министър. Разбира се, че до последния момент има нещо за решаване или нужда от бърза реакция. Поне два пъти в седмицата получавам информация от някой директор, че няма да започне на 15 септември, но проблемът винаги се решава – от самото училище, от общината, а не рядко и от родителите. Имаме тази зрялост, че учебната година е по-важна от дупките по улиците, електричеството.

А има ли я зрелостта да се реши какво трябва да се учи в училище, какви да са учебниците и дали такива провокации като „турската полиция“ в учебника за трети клас?
Това са три различни въпроса. Първият е за съдържанието на учебниците. Всеки, който е писал книга, знае какъв е ужасът, след като бъде отпечатана, да я отвориш и да си видиш грешките, не печатните, а фактологичните и смислови грешки. Това се случва и може да бъде коригирано. Не разбирам обаче, защо след като грешки са били открити в един учебник през март т.г., не е използвана възможността за корекции. Според мен причината е или в липсата на воля на тези, които са открили грешката, да поискат поправката, или повдигането на въпроса за грешките и неточностите в един учебник е свързано с моментната политическа ситуация. Вторият въпрос е за съдържанието на учебната програма-тя може да се промени, ако има нов закон за училищното образование. А след като тя бъде променена, ще има ново съдържание на учебниците, а не от 10 г. да преиздаваме едни и същи. Най-трудният е въпросът какво да учат децата: за съжаление все повече се убеждаваме, че не учим децата на това, което те трябва да знаят. Ние ги учим да рецитират, да запомнят факти (ето и критиците на учебниците по история се фокусират върху фактите), а не на умения, компетенции, нагласи. Ние не знаем какво искаме тези деца да научат! Най-лесно е да коригираме съдържанието на един учебник, най-трудното е да гарантираме, че учим децата, на това, което им е необходимо.