В публикувания материал проф. Венелин Терзиев говори за социалната ефективност и системата от критерии, които трябва да се въведат при изследване, анализиране и провеждане на различни програми и проекти със социална насоченост.

Венелин Терзиев е редовен професор в Национален военен университет „Васил Левски във Велико Търново и Русенски университет „Ангел Кънчев“. Той е носител на Годишната национална награда за социални иновации в подкрепа на социалната икономика на Министерство на труда и социалната политика за 2019 г.

Социалната ефективност и системата от критерии, които трябва да се въведат при изследване, анализиране и провеждане на различни програми и проекти със социална насоченост:

Говорейки за ефективността, като ключово понятие за всяка обществено-икономическа дейност, традиционно акцентът се поставя върху икономическата ефективност, чието проявление е в зависимостта „разходи-ефекти (ползи)”. И тъй като всяка обществена дейност се осъществява с все по-ограничени ресурси, подходът следва да е като към икономическа дейност. Още повече, че за такава се счита „всяка целенасочена дейност, при която ограничените ресурси се разпределят и комбинират между алтернативи, като при това е възможно максимизиране на ефекта или минимизиране на разходите“. На преден план излиза съотношението между разходите и ползите от даден ресурс или комбинация от ресурси за достигане на дадена, предварително дефинирана цел и на тази основа рационализирането на управленските решения. В този смисъл зависимостта „разходи-ефекти“ може да се използва като „способ за планиране; инструмент за вземане на решения и среда за историческо документиране на взетите решения“.
Този фундаментален принцип, характеризиращ икономическата ефективност е едната страна за изучаване на ефективността от дейността. Но всяка дейност по своя характер е социална и обуславя необходимостта от измеримост на социалните ефекти. На тази основа в последните години все повече се заговори за така наречената социална ефективност. За разлика от икономическата, социалната ефективност не носи толкова пряк характер, явява се по-сложна категория и трудно се поддава на едномерно изразяване.

Как ще измерваме социалната ефективност?
В чуждата изследователска практика е натрупан определен опит в измерването на социалната ефективност в рамките на прогнозната оценка от социалните последствия на научно-техническите проекти, икономическите и социални програми. Така в САЩ, в началото на седемдесетте години е изградено самостоятелно направление на изследвания в областта за оценка на „социалните въздействия” (SIA-Social Impact Assessment), или по-точно казано интегралните социални последствия при реализацията на различни проекти и програми за развитие. Деловите и политическите кръгове в САЩ осъзнават, че всеки технологичен пробив носи „непланирани” загуби от екологичен, социален, психологически характер, които се превръщат в крайна сметка в косвена икономическа загуба. В областта на научно-техническото развитие – както на нивото на фирмите, така и на нивото на националните програми, се извършва преустройство на цялата методология за планиране и управление. И ако по-рано тя е ориентирана само спрямо чисто икономическите критерии за ефективност, то сега започват да се отчитат и социалните, психологическите и други последствия при осъществяването на научно-техническите проекти още на стадия на приемане на решение за тяхната разработка и реализация. Така възниква необходимост от комплексна оценка на различните категории въздействие на техниката и технологията върху обществото.
Оценката за социалното въздействие от научните и техническите проекти и програми в САЩ се обособява в самостоятелно направление, след като с Акт за политика спрямо обкръжаващата среда през 1969 г. е създадена задължителната процедура по оценка на техните екологични въздействия.
На екологична експертиза се подлагат всички държавни проекти, които могат да окажат значително влияние върху обкръжаващата среда, а също така и проектите на частните компании и фирми, изискващи специална държавна санкция.
Впечатляващ пример за употреба на повишени екологични изисквания при реализацията на програми за икономическо развитие в САЩ е организацията на разработката и реализацията на проекта за нефтопровода през Аляска в средата на седемдесетте години.
Планирането на проекта е извършено през целия период на строителство, експлоатация и демонтаж на нефтопровода след изчерпване на находището.
Следва да се отбележи, че целият сложен многостепенен механизъм за управление на програмата се формира и функционира на основата на действащото в САЩ стопанско право и на специални законодателни постановления и съглашения.
Това определя спецификата на формата на този механизъм за управление, в който отделните негови части и елементи, представени от държавните органи, компаниите-собственици, специализираните фирми, са свързани една с друга в единна организационна система от дву – и многостранни съглашения и контракти. От позициите на дългосрочните интереси на нацията, проектът е признат за високоефективен и правилен.
Дълго време самата постановка на проблема за социалната ефективност се счита в социологията и икономиката за дискусионна. До момента не е установено еднозначно и общоприето определение на понятието „социална ефективност”. Съществуват достатъчно много работи от монографичен характер, в които авторите се опитват да изследват социалната ефективност от различните видове дейности, в това число и управленската. Преди всичко повечето автори разработват понятието за социална ефективност, критериите и методите за нейната оценка спрямо целите за общественото производство.
За класически труд по проблема за социалната ефективност може да се счита монографията на българския учен М. Марков. Според него ефективно е това, което привежда до резултат, до ефект (на латински effectus – действие, изпълнение, и afficio – действам, изпълнявам) – ефективен, значи действен.

Какви модели има разработени в таза посока?
Популярен модел за оценка на ефективността се явява зависимостта „ресурси-разходи-резултат”, чиято характерна черта е отделянето на ролята на ресурсната осигуреност и на разходите за повишаване ефективността от управленската дейност.
В модела за ефективна организация на Р. Лайкерт се определят следните три фактора:
• вътрешноорганизационни фактори, включващи в състава си формалната структура на организация, икономическата структура и социалната политика, професионално-квалификационният състав на персонала;
• промеждутъчни променливи, каквито са човешките ресурси, организационният климат, методите за вземане на решения, нивото на доверие спрямо ръководството, способите за стимулиране и мотивацията за дейност;
• резултатни променливи, като ръст или спад на производителността на труда и приходите, степен на удовлетворяване търсенето на потребителите и др.
При такъв подход ефективността се ражда в резултат на сложно взаимодействие между различни фактори, сред които доминираща позиция заемат човешкият и социално-екологичните фактори.
Внимание заслужава и подходът, според който ефективността се оценява по степента на защитеност на балансираните интереси на държавата и обществото. Работата на държавния апарат може да се признае за ефективна само в този случай, ако той успешно решава проблема за оптимална защита на интересите на населението, социалните групи и всеки човек. В тази двуединна задача, най-важната страна е понятието за ефективност на държавния апарат. Според този подход, ефективността се изразява в разширяването на възможностите за активен граждански живот на всеки гражданин, на обществото и ефективността на държавата. Тя се детерминира от добре действаща система за дейност на държавните органи, от тяхната способност по законен път да осъществят държавните интереси, да реализират държавната политика за социално и обществено развитие.
Друга гледна точка е тази, която свързва ефективността на държавната дейност с наличието или отсъствието на оптимална парадигма за административно-политическо управление. Става дума за противопоставянето на традиционната технократска парадигма за политическо управление на новата – партисипативна.
Като цяло авторите директно свързват ефективността от държавната дейност с наличието в нея на бюрокрация, действително служеща на обществото. А това е бюрокрацията, която: се намира под реалния контрол на обществото; изразява интересите за обществен прогрес; минимална е по своите количествени и качествени параметри.
Това твърдение е основано на вътрешното противоречие на бюрокрацията между широките обществени цели, заради които тя се създава и тясно корпоративните й интереси, имащи тенденция за доминиране.

Как могат да бъдат определени критериите за социална ефективност?
Според мнението на някои автори, критериите за ефективност на социалното управление се заключават в следното:
• в степента на съответствие на направленията, съдържанието и резултатите от дейността на управленските структури и от тези нейни параметри, които са определени от функциите и статуса;
• в законността на решенията и действията, съответстващи на управленските структури и ползвателите (реципиентите, бенефициентите);
• в реалността на влияние на управленската дейност върху състоянието и развитието на обектите за управление;
• в дълбочината на отчитане и изразяване в управленските решения и действия върху конкретните и комплексни потребности, интереси и цели на хората;
• в характера и обема на преките и „обратни” връзки с бенефициентите, или иначе казано – в демократизма на дейността;
• в степента на авторитетност на решенията и действията на управленските структури;
• в правдивостта и целесъобразността на информация, предавана на управленските структури и бенефициентите;
• влияние на управленската дейност спрямо външната среда.
Всяко действие, всяко социално явление или качество, в т. ч. и социална ефективност, се характеризират с количествени и качествени страни. И макар тези две страни на обекта да съществуват в неразривно единство и взаимовръзка, все пак това са различни характеристики на обкръжаващата ни социална действителност. В научната литература е прието качествената страна от получения резултат (ефект) да се обозначава с термина „критерий”, а количествената – с термина „показател за ефективност”.
В други изследвания се предлага малко по-различна трактовка на термина „критерий за социална ефективност”, като го разглеждат от гледна точка на взаимовръзката между количествената и качествената определеност на изучавания и оценявания обект. От количествена страна критерият се явява като способ, инструмент, еталонна мярка за движение към желания резултат, а от качествена, като възможност за отделяне на „позитивни страни, форми на това движение в пространството и времето”.
При всичките различия в разбирането на термина „критерий” в обозначените подходи, се наблюдава смислово единство. Освен това, техният синтез ни дава ново, по-дълбоко разбиране за социалната природа на социалната ефективност.
Така „показателят за ефективност” (количественият критерий), фиксира обективираната и интегралната, главно количествено изразяваната, (например от гледна точка на натуралния обем на социалните блага и времевия интервал за тяхното обезпечаване) оценката на постигнатото от социалната система от всеки ранг.
„Критерият за ефективност” (качественият критерий), в по-голяма степен е фокусиран за изследване на вътрешните механизми за достигане на даденият резултат, включвайки степента на ограниченост и така наречената активизация на човешкия фактор, като условие за саморазвитие, ефективна дейност, социална цена на постигнатото, степента на неговата ограниченост и т. н.
Това разграничение е съществено и важно за разработката на системата за оценка на социалната дейност.
В каквато и величина да се изразява ефективността на функциониращата и развиващата се социална система, тя винаги се явява резултат от действията на всички фактори на системата в тяхната съвкупност, представяна като интегративна резултативност. При това е важно да се подчертае, че каквато и екстраординарно ефективна да бъде дейността на отделно взетите фактори в социалната система, нейната висока ефективност може да бъде осигурена само от съответстващото качество на системно социалното взаимодействие. То произлиза като нейно неотменимо органично свойство, служи като общ алгоритъм и универсален мотивационен механизъм за дейността за всички фактори в дадената система.

Каква е връзката между икономическа и социална ефективност?
Връзката между икономическата и социална ефективност носи сложен характер. В основата на ръста на икономическата ефективност обикновено е поставен следният методически принцип, според който реализацията на социалната програма сама по себе си е длъжна да стане катализатор за ефективно икономическо развитие.
Средствата, изразходвани от обществото за удовлетворяване на социалните потребности, в края се връщат във вид на повишаване на социалната и трудова активност. В тази система реализацията на социалното управление се явява в крайна сметка като един от подчинените фактори за достигане на икономическа ефективност.
Опитът по аналогичен начин да се разглежда въздействието на икономическия фактор за достигане на интегрална социална ефективност, неизбежно страда от опростенчески подход. Вече е признато за напълно очевидно, че при определена същност на социалната ефективност класическият критерий (съотношението „разходи-печалба“), е явно недостатъчен. Необходим е друг подход, с помощта на който би могло да се оценява действеността на едни или други социални действия. Степента на достигане на социалната ефективност се определя от позицията на движение към обществено значима стратегическа цел, която съдържателно се разкрива като състояние на максимално пълна реализация на потребностите на човека и самореализацията на неговите същностни сили, иначе казано на неговата личност. Благото на човека, като висша ценност за обществото, става самоцел за общественото развитие. Оттук и проективната цел на всяко развитие обикновено произлиза като изискване за детерминиране на пълното благосъстояние и свободното всестранно развитие на всички членове на обществото, чиято реализация е преди всичко в създаването на достойни за човека условия за живот и творчество.
При това е необходимо да се направят редица важни методически уточнения. Представата за социална ефективност като резултативност, оценявана от позициите на приближаване до обществено значимата цел трябва задължително да се съотнесе към измененията, съответстващи с общата линия на прогресивно развитие на социалната система, т. е. с нейния постепенен преход от по-малко към по-съвършено съществуване.
Можем да отбележим, че преди да се съпостави всеки постигнат социален резултат с разходите, е необходимо да се изясни значимостта на самия факт от достигането на този резултат, преди всичко от гледна точка на неговото съответствие с целите на общественото развитие. Важно е също така, да се отчита времевия интервал, необходим за постигане на поставената цел.
Значението на това уточнение за разбирането на базисния принцип за социална ефективност и нейните критерии, изразително подчертава и конкретния опит за социална политика. Американският учен Д. Ротблат подчертава, че в САЩ през тридесетте години е направено фундаментално преосмисляне на принципа за ефективна социална политика. Мерките на правителството по разширяване на застрахователните фондове за безработица и увеличаване броя на получателите на социални помощи, които първоначално се разглеждат като напълно прогресивни, в дългосрочен план все повече проявяват своята неефективност, доколкото оказват слабо влияние за подобряването на човешкия ресурс. Опитът показа, че „осигуряването на благосъстояние без предлагане на жизнеспособни алтернативи” за развитие на човека и неговата инициативност, става спирачка в общественото развитие, доколкото поражда „възпроизводство на културата на нищетата от поколение в поколение”. Очевидно, че в същата степен, в която времевият елемент позволява по-точно да се разкрие основната линия за обществено развитие, оценката за социалната активност на осъществяваните дейности може радикално да се изменя. Така да кажем, че по-ефективното се явява включването на хората, нуждаещи се от социална подкрепа, в процеса на труда, носещо перспективен както от икономическа, така и от социална гладна точка резултат, отколкото даването на помощи, насочени за краткосрочно „изглаждане” на социалните напрежения в обществото.
Разглеждането на проблема за социалната ефективност в зависимост от представите за обществено развитие и неговия идеал, пораждат допълнителни трудности. В тези случаи, когато социалният ефект е трудно да се измери количествено, единственият надежден критерий за неговата оценка може да служи само степента за приближаване към целта, към реализацията на тези ценности, които са предвидени от нея.
В редица трудове се разглежда преимуществено съдържателната страна на понятията „социален ефект” и „социална ефективност”. Като правило, авторите на публикации са съгласни с това, че социалният ефект е определен социален резултат, целеполагаща дейност, проведена в живота от икономически решения.
При това, в едни случаи той се разбира като „нещо такова, свързано с развитието на човека”, което „формира нови черти в образа на живот и дейност, както индивидуална, така и колективна, свидетелства за повишаване на социалната активност, подпомага всестранното развитие на личността и формирането на нов тип работник”. В друг случай се третира като „резултат, отговарящ на целите на общественото развитие”. В трети случай, като „степен за повишаване на социално-психологическия или санитарно-хигиенен комфорт на човека”. В последните случаи фактически се има пред вид не социалния резултат като такъв, а ефективността, т.е. съотношението между резултата и целта, изходното и последващо състояние на социална комфортност.
Предложените определения позволяват да се уловят същностните различия между понятията „социален ефект” и „социална ефективност”. В първото е отразена констатация за достигане на определени, количествено или качествено оценими резултати от социалната дейност в самостоятелно значение. Във втория случай е налице съотнасяне на тези резултати с мярката или степента за реализация на нормативно зададената цел или идеал за обществено развитие. Тази мярка за оценка на социален ефект на свой ред служи като важно указание за тази качествена страна на социалната дейност, интегрирана в нейната системна организация. Благодарение на същата се достига самата социална ефективност. Тази присъща ефективност на социалната дейност – конститутивната качествена характеристика, може да се определи като принцип за социална ефективност. Той непосредствено е свързан с критериите за социална ефективност, като конкретни качествени признаци и определители на значенията, на основата на които, като своеобразни „нулеви точки за отчитане”, социалната дейност се оценява като ефективна или неефективна. Разглеждайки признаците, отличаващи социалната ефективност от резултата, го съотнасят или с целите, или с потребностите. Следва да се отбележи, че „най-ефективна при други равни условия ще се окаже дейност, в която целта в максимална степен изобразява човешките потребности”. Заедно с това, въпросът за конкретните социални резултати (ефекти) от управленското й въздействие не е поставен, макар че той се представя в даденият контекст като много съществен. Работата е в това, че разглеждането на въпроса за оценка на социалната ефективност и самото съдържание на това понятие, е неотделима от конкретния анализ както на нормативно или идеологически зададените цели на обществено развитие, така и на потребностите (очаквания, интереси, идеали) на различните социални субекти.
Изглежда, че за социалната ефективност не може да се мисли в категориите на абстрактно социално благо или само във вид на движение на социалната система към някаква пределно генерализирана цел на общественото развитие.
Социалният обект, а това е обектът на управление, към който се отнася понятието за социална ефективност, е достатъчно сложен по своята структура. Той обхваща цялата съвкупност от съществуващите в обществото социални връзки и отношения. Самите цели за социално управление неизбежно засягат цялото „пространство” на тези връзки и отношения, включвайки социалната система (социума) в цяло, социалните групи (общности) и отделните индивиди (личности). Изхождайки от това и ефективността от социално-управленската дейност, следва да се мисли в съвкупната оценка за развитието на всички страни, аспекти и компоненти на социалната система.
Очевидно, че разгледаното по-горе съотнасяне на ефективната социална дейност с целите на обществения прогрес, указва на един от важните моменти на социална връзка и взаимозависимост между общосистемните, социално-груповите и индивидуално-личностните измерения на социалната активност, на съвкупния и като правило дълготраен характер на нейното проявление.
Разглеждайки въпроса за социално-икономическата ефективност от целевите комплексни програми, се констатира, че „основното назначение на разчета и оценката на социалната ефективност в рамките на програмно-целевия метод е обоснование на приеманите планово-управленски решения”. Отчитайки необходимостта от прогнозиране на социалните последствия от икономическите дейности, които са длъжни да бъдат разчетени в общата оценка на тяхната ефективност, редица автори отбелязват, че за това „трябва да се разкрият устойчивите количествени или (макар и поредни) зависимости между производствено-техническите и социалните изменения, между характеристиките на набелязваните мероприятия и показатели, отразяващи съответстващите целеви нормативи”.
Някои автори свързват социалната ефективност на икономиката с проблема за ефективността. В икономиката и социологията дискусионен се явява даже въпросът за правомерността на това понятие, като „социална ефективност” (за разлика от повече или по-малко ясния икономически максимум продукция при минимум разходи).
Тези учени, които считат това понятие за правомерно, се опитват да му дадат по-конкретно определение. В частност, критерият за социална ефективност е степента за решаване на назрели социални проблеми при минимални срокове и минимални разходи за обществото. Даденото определение носи дискусионен характер, защото разработката на критерий за оптималност в социалната сфера значително би придвижила по-напред и разбирането на критерия за социална ефективност, каквато и окончателна формулировка да получи това понятие .
Постановката на въпроса за оптималност на социалната дейност като интегрален критерий за нейната ефективност, е перспективна именно поради сложността на всеки социален обект, неговата зависимост от множество променливи, а също така и от наличието на многовекторни вътрешносистемни противоречия.

Как трябва да оптимизираме този сложен процес?
Под внимание следва да имаме, че оптимизацията в математическата теория за оптималните процеси, се нарича процесът за избор на по-добрия вариант от възможните, привеждане на системата, обекта, в най-доброто от възможните (оптимално) състояние, процес в който се максимизира количествената характеристика на най-желателното свойство на обекта и обратно, минимизира се най-нежелателното.
Въпросът за критериите за оптималност (оптимума) се явява важен теоретичен резултат за оптимизацията на националната икономика. В най-общ вид критериите за оптималност в икономиката се определят като особени икономически и математически модели, изразяващи обществени нагласи. Казано по друг начин, те са особена разновидност на формализация на целите на икономическото развитие във вида на аналитична и в този смисъл априорно зададена функция.
Дискусионнен се явява и въпросът за съотношението на проблемите за оптималност и ефективност. Една група икономисти фактически ги отъждествяват, а други се опитват да разделят тези понятия. Тук е необходима целенасочена изследователска работа. Засега е ясно едно: между критериите за оптималност и ефективност безусловно съществува най-тясна връзка, при това теоретическата отчетливост в даденото отношение, ни позволява да постигнем значителни успехи в обективната оценка на последствията от реализацията на плановете, програмите, проектите и решенията. Очевидно е, че например за социалната ефективност може да се мисли тясно прагматически, като за най-добър резултат в решаването на неотложен социален проблем. В рамките на широк социален подход, се отчитат стратегическите и дългосрочни последствия от предприеманите мерки.
Между тези подходи могат да възникнат определени противоречия и разминавания. При тези условия, задачата за достигане на съвкупна социална ефективност, следва да се формулира преимуществено като задача по оптимизация на социално-управленската дейност.
Социалната и икономическата ефективност има двуяко изражение. По отношение към всеки носител на определен вид труд тя се отнася като част от общия, непосредствено обществен труд. По отношение на продукта от всеки даден труд, тя се проявява като качество или свойство, способно да задоволи повишаваща се потребност.
Икономическата ефективност отнася своите критерии за оценка на резултатите от труда към решаването на въпроса колко ни коства достигането на получения ефект за социалната активност, на кого и как служи този ефект. Изхождайки от това, може да се предположи, че за разлика от критерия за икономическа ефективност, критерият, удостоверяващ социалната ефективност, не се осмисля само в рамките на дадената „затворена“ система на социалното действие, отколкото има зададен по външен начин нормативно-идеален характер. Това значително усложнява оценката за социалната ефективност на всеки институт за управление, доколкото го заставя да държи под внимание в своето поле, „вътрешната среда” на неговата дейност в рамките, на което резултативността може коректно да се оценява и измерва. При това, измерването е изключително с качеството на дадената социално-управленска система, както и с „външната среда”, която не се намира в сферата на нейния контрол. Но въпреки това, тя е задача от нормативни цели, от които се извежда интегралната оценка за социална ефективност.
Целесъобразно е да се подчертае различието и взаимовръзката между категориите ефективност и качество. Критерий за ефективност е съотношението разходи и резултат, а критерий за качество – съотношението между ефекта и целите, целите и средствата за тяхното достигане. Израз на принципа за ефективност е по-малко разходи – по-голям резултат. Проявлението на принципа за качество е най-висока степен за достигане на целта при рационално и оптимално използване на наличните средства. Очевидно е, че при такова разглеждане на принципа за социална ефективност, същата се приема от позициите на качеството на социалната дейност, а не като съотношение „разходи-ефекти“.
Проблемите за социалната ефективност от дейността се разглеждат непосредствено в конкретното управление. Социалните последствия от управленската дейност в широкия смисъл на думата, са изяснени от споменатата вече американска система за оценка на социалните последствия – ОСП (Social Impact Assessment- SIA). Американските автори причисляват към тях икономическите в тесния смисъл на думата, политическите, културните и психологическите въздействия. От гледната точка на този, който е подложен на въздействие, се отличават социалните субекти и организации. Такива са обществото, социалните групи, социално-териториалните общности, индивидите. От организационно-институционална гледна точка се анализират въздействията, на които се подлага дейността на органите за управление, министерствата, отраслите, организациите.

Как ще се оценяват въздействията от тези социални процеси?
От гледна точка на пространствените мащаби на въздействието, се оценяват последствията за страната, региона, областта, общината, териториалната единица – населението на обекта за въздействие или конкретната целева група от бенефициенти.
Под социално въздействие в тесния смисъл на думата, се разбира влиянието върху заетостта, създаването на нови работни места, на образованието и обучението, самообразованието, на здравето и качеството на живот, на общуването в социалните групи и между тях, на социалната сплотеност и социална сегрегация в рамките на локалната териториална общност.
В този случай задачата се състои в това да се отговори на въпросите кой печели и губи, ако предполагаемото действие се проведе, в какво се изразяват и как се разпределят социалните разходи и ползи.
За да дадем оценка на социалния ефект от управленските решения, е необходимо да разполагаме с критерии, които да ни позволят да причислим социалните последствия към благата или разходите. С други думи, се предполага наличието на определени еталони и ценностни ориентири.
Фактически процедурата завършва с определянето на това, което някои автори наричат „целева” и „потребностна” ефективност, т. е. ефективност, разбирана в нормативно-идеално измерение.
Посоченият опит ни позволява да осъзнаем редица прости истини, без отчитането, на които не може да се пристъпи към създаването на социално значими програми и проекти, а именно:
• преди да се пристъпи към изпълнението на всяко управленско решение е необходимо да се оцени неговият социален смисъл, а значи и неговата целесъобразност;
• доколкото универсални критерии за социална ефективност няма, всяко конкретно управленско решение трябва да бъде съпровождано от обосноваване на очаквания от него социален ефект и определяни критерии за неговата оценка;
• тълкуването на социалния ефект зависи от мащаба на управленското решение, от нивото на разглеждане на субектите, изпитващи въздействието на нововъведението, от мотивите и преследваните цели, а също така и от времевия интервал, в течение на който се очаква да се получи очакваният резултат;
• важно е да се различават социалният ефект в широкия и тесен смисъл на думата, отчитайки, че между тях съществува зависимост. Обосноваването на управленските решения се повишава, ако представата за социален ефект носи комплексен характер и включва в себе си и икономически, социални, психологически, социокултурни и други значими последствия;
• оценявайки предполагаемия социален ефект, е необходимо да се ориентираме спрямо определени ценностни еталони, позволяващи ни обмислено да съдим за социалната „стойност”, за социалната „приемственост на решенията”. Такава оценка е възможна само в случай на сравняване на социалния ефект от очакваното от няколко алтернативни решения.
Проблемът за социалната ефективност на управлението активно започва да се изследва в края на шестдесетте, и началото на седемдесетте години на миналия век. Преди това е свързано с развитието на теорията за социалното управление, която поставя въпроса не само за икономическия, но и за социалния ефект от управленската дейност. Въпросът за ефективността на системата за управление, като ефективност от дейността на субекта на управление или управляващата подсистема, е необходимо да се фокусира върху следните въпроси: какъв е приносът на системата за управление в решаването на тези или онези социално значими задачи? Какво е нейното участие в достигането на целите, стоящи пред конкретната организация?
Първичен критерий се явява степента на въздействие на управляваната подсистема. Но доколкото системата за управление е относително самостоятелна и функционира като цялостен комплекс, може и трябва да се определи още една група критерии. Тя се формулира на основата на първичния критерий и дава отговор на въпросите, свързани с вътрешното състояние на системата за управление, с нейната способност да действа с все по-нарастваща степен на ефективност.
Наред с оценката за ефективността на системата за управление в общия аспект, може и следва да се определи ефективността на основните компоненти на управлението – функциите, функционалните структури, технологиите.
Ефективността може да се разглежда не само като явление от икономическата сфера. Нещо повече, тя се явява относително самостоятелен социален феномен. В неговата основа е разглеждането на многостепенната структура от елементите, ценностните критерии и показатели. В тях се фиксира резултативността от социалните програми и мероприятия, дейността на различните групи население, социалните последствия от реализацията на икономическите, научните и технически проекти. Показателите за социална ефективност се разглеждат като инструменти за оценка на реализацията на интересите и потребностите на обществото, държавата, колектива и личността.
Ефективността, като социален феномен, се явява във вида на качествено-количествената характеристика за максимално развитие на човешките ресурси, форми на социална жизнедеятелност и управление на обществото, при отчитане на минималните социални, политически, икономически и нравствени разходи. Този подход ни позволява да разглеждаме социалната ефективност като универсален подход за изразяване степента за резултативност на позитивното и негативното функциониране в развитието на социалните институти и процеси. При това, широко разбираният принцип за социална ефективност излиза извън пределите на даденото съотношение, доколкото отчита и интегрира още няколко най-важни измерения на ефективността от социалната дейност. Става дума за нейната ориентираност за достигане на обществено значими, нормативно зададени цели за развитие на обекта за социално управление, оценката за последователността и реалната степен за приближение до търсения обществен интерес в порядъка на „саморазвитие” на системата, ориентацията спрямо качеството на управленската дейност. Тези аспекти за измерване на социалната ефективност следва закономерно да намерят отражение в построяването на общия модел или принцип за социална ефективност.
Анализът на проблема за социалната ефективност показва, че в процеса на зараждане и развитие на науката, той закономерно получава нужното внимание в контекста на различните системи за управление. В частност, следва да се подчертае значимостта на този контекст по отношение на системата за държавно и местно управление на социалните сфери на обществото. Публичният характер на тези системи подразбира ограничаването им в своята дейност за социален ефект и детерминиращото му качество на социална ефективност в широкия диапазон на социални потребности и цели. Поради това социалната ефективност на държавната система за управление обективно изисква прилагането на полимодално многопараметров подход към нейното измерване. Съществена се явява и връзката на целия комплекс от социално и ефективно държавно управление със социалната безопасност на страната в цяло, а също така и всеки регион и територия в нейната самостоятелност.
Как бихме дефинирали комплексната оценка на ефективността на социалните политики и програми?
При дефинирането на комплексната оценка на ефективността на социалните програми е целесъобразно да отбележим следното:
• оценката на ефективността на социалните програми следва да се разглежда в разреза на количествените и качествените показатели: количественият показател се изразява в натурален обем социални блага, а също така и в материалните разходи за тяхното получаване, а качественият показател или критерий се отразява във вътрешните механизми на постигането на дадения резултат, качеството на организационната и управленческа система, системните норми и ценности, нормите на правото, на чиято основа дейността в дадената социална система се счита за ефективна или не;
• при оценката на програмите трябва да се отчита и тяхната икономическа и социална ефективност. Икономическата ефективност се изразява в това, че реализацията на социалната програма сама по себе си е длъжна да стане катализатор за ефективно икономическо развитие. Средствата, изразходвани от обществото за удовлетворяване на социалните потребности, на края трябва да се върнат във вид на повишена социална и трудова активност;
• степента за достигане на социалната ефективност се определя от позицията на движение към обществено значимата цел, която съдържателно се разкрива като състояние на максимално пълна реализация на потребностите на човека и самореализация на неговите същностни сили, иначе казано, неговата личност, което се реализира преди всичко в създаване на достойни за човека условия за живот и развитие.
В случай на сложност или възможност от изчисляване на икономическата ефективност, тежест при оценката се явява оптималността в постигането на социалния ефект.
Под внимание следва да се има, че резултатите от програмите се съотнасят или с целите на създателите на програмата, или с потребностите на тези, спрямо които са насочени тези програми. В най-голяма степен ефективност в дадения случай достигат тези програми, в които целите на ръководителите и организаторите на програмата най-пълно отразяват потребностите на субектите на програмата.