20 ноември е денят на Конвенцията за правата на детето, която е приета на 20.11.1989 г. В екипът на КСУДС – Пловдив има един човек, за когото Конвенцията е като Библия. Това е директора на Комплекса г-жа Недка Петрова, която от 21 години работи в социалната сфера. Тя е и регионален представител на НАСО за Пловдив. 

– Представете се.
– Как мога да се представя… През измината година с децата от ЦНСТ работехме по един проект „Да сбъднем не/възможните мечти“ и тогава бях провокирана да мисля за моята детска мечта да се занимавам с мода, с дизайн и с красота. И както си мечтаех, че ще се занимавам с мода и красота, се оказах в ролята на социален работник. Завърших през 1998 г. и единственото, което знаех тогава е че няма да работя в институциите, които видях по време на студентската практика.

Тогава видях Дома за медико-социални грижи и един дом за по-големи деца в гр. Пловдив и си дадох сметка, че няма да работя там. Съдбата обаче, си знае работата и много скоро попаднах на обява за работа в един екип – първият в България по проект на Неправителствена организация, която има задачата да направи пилотни социални услуги за деца, алтернативни на институционалната грижа. И така, в далечната 1999 г., започна моето приключение в социалната работа – 21 години до днес. Аз съм прекарала моята кариера в Отдел „Закрила на детето“, Държавна агенция за закрила на детето и от 11 години работя в Комплекса за социални услуги за деца и семейства. Да приема да стана директор на Комплекса е може би най-трудното решение в живота ми, защото осъзнавам каква отговорност носи човекът на тази длъжност. И така някак бързо минаха 21 години.

– Какво Ви задържа 21 години в социалната сфера?
– Държи ме усещането, че все още има много какво да се прави, за да може българските деца да получат това, което заслужават. Смятам, че обществото и всеки един от нас, и аз лично, дължим страшно много на тези деца, които по една или друга причина не са имали шанса да се родят, да израснат, да живеят в любящи, грижовни и отговорни семейства. Държи ме усещането, че това, което правя има смисъл. И като погледна назад и видя порасналите деца, преминали през тежки премеждия в живота си и са се справили, продължили са по пътя и са станали успешни млади хора, които мислят за бъдещето. Аз общувам с някои от тях през социалните мрежи. Те са вече на 27 -28 години и вярвам, че все още има деца, които имат нужда да се срещнат с хора които вярват в тях и, че техният живот може да бъде по-добър, въпреки всичко, което са преживели.

– И в този ред на мисли и предвид днешния ден, защо Конвенцията за правата на детето е важна?
– Конвенцията за правата на детето е един изключителен документ, който през миналата година направи 30 години. Конвенцията е ратифицирана от всички държави в света, с изключение на САЩ. Това е един документ, който е безпрецедентен с това, че страни от целия свят се съгласяват, че той е важен за да имаме едно общо разбиране кое е най-доброто за децата на планетата. Тази Конвенция приема, че детето е специална част от обществото ни и като такова, то се нуждае от специална закрила и от особената грижа на всеки един от нас. Духът на тази Конвенция казва, че когато едно дете напусне пределите на своя роден дом, всеки който ще се срещне с него, става отговорен за неговата сигурност и безопасност, за най-доброто, което това дете има право да получи, за да порасне и да стане успешен възрастен. Тя задава изконното човешко право на всяко дете да бъде отглеждано от своето рождено семейство и от своите близки. Друг е въпросът, по какъв път се върви да се случи това, как се избира, как се решава, кой го решава и какво се случва за да осъществим всички ние това право на децата. Всъщност в моя професионален път има много емоция, има много гняв, има много усещане за безсилие, има много голяма битка да има равновесие и справедливост. Защото не може детето да плаща цената, че някой не си е свършил работата, за това че системата по един или друг начин поставя определени правила, с които то не може да се справи. Първото нещо, с което започнах работа през 1999 г. беше работата по превенция на изоставянето. И като социален работник трябваше да ходя в Родилни домове. Тогава аз се срещах почти всеки ден с майки, които бяха застанали пред дилемата да изоставят детето си или да продължат с него въпреки всичко, което им се е случило. Жени, които бяха родили деца с тежки увреждания, които не знаеха как ще продължат да се грижат за тях. Няма да скрия, че тогава един от страховете ми беше свързан с моята възраст. Аз все още не бях родител и в същото време трябваше да се изправя пред тежката съдба и дълбока скръб на тези родители и да се опитам да ги убедя колко е важно детето да остане в тяхното семейство. Това ми е било изключително тежко като отговорност. Защото те могат да ми кажат „Ти нищо не знаеш“, много пъти са ме питали „Ти имаш ли деца?“. Животът и работата ме научиха, че не е задължително да си преживял всичко, за да разбереш хората и да поемеш с тях пътя, да ги съпроводиш през тяхното страдание и през тяхното решение. свен това Конвенцията казва много съществени неща. Казва, че се създават институциите, професионалистите, организациите за подкрепа. Конвенцията казва, че родителя има първостепенна отговорност за грижата за своите деца и когато той не може да се справи, тогава държавата е длъжна да му осигури нужната подкрепа. Конвенцията поставя изключително категорично закрилата на децата от насилие, правото на детето да се ползва от най-висок жизнен стандарт – здравни грижи, образование. Поставя правото на децата, които са извършили правонарушения за получат най-добрата грижа и защита в този процес, защото за да извърши едно дете нарушение на закона, то само не може да носи отговорност, отговорността е споделена със семейството му. Конвенцията забранява дискриминацията, също така казва, че детето има право на живот, оцеляване и развитие преди раждането, по време и след е едно от висшите права, които трябва да се гарантират от всяка държава. Също така казва, че правото на детето е ключово. Когато говорим за живота на едно дете и търсим най-доброто решение за него, без значение на каква възраст е, ние трябва да успеем да го включим в това решение. Когато питаме детето и го включваме, то ще порасне с усещането, че е важно, значимо, че може да задава въпроси, с усещането, че е отговорно както за себе си , така и за постъпките си и за останалите. То ще се научи да зачита това право за всички останали, то ще се научи на толерантност и приемане на различията и ще отстоява себе си. Детството е необятно, децата са различни, децата на 2000 г. бяха едни, децата на 2021 г. ще бъдат други. Ние не можем да си позволим да не се развиваме. Ние трябва да гарантираме реализиране на детските права по успешен начин в условията на пандемията от COVID-19.

– Как един социален работник взема решение дали едно дете да живее при родителите си в условия много различни от общо приетите добри условия на живот и където то е щастливо или същото това дете да бъде настанено да живее на друго място с по-добри битови условия, с по-качествена здравна грижа и осигурено образование?
– Това е едно от най-трудните решения, пред които е изправен социалният работник. Според мен никога в социалната работа човек не може да е 100% сигурен, че е взел правилното решение. Социалната работа е професия, и като такава тя трябва да се изучава в университетите при спазване на най-добрите практики и стандарти на обучение, с осигурена практика. Социалната работа освен мисия е мултидисциплинарна професия, която включва знания от различни области – медицина, право, педагогика, психология и пр. За да намалим субективността при взимане на решения, едно от условията е хората, които са ангажирани с тази задача да имат необходимите знания за това, опит и сензитивност. В социалната работа много често се подценява човешката фактор, ценностите, нагласите, поведението. От изключителна важност е емпатията, „влизането в обувките на другия“ и да погледнеш света през неговите очи. Дори само да погледнеш от височина 1м. – колкото е високо едно дете, ние можем да вземем решение кое е най-доброто за него. От моя опит помня един случай за едно дете, живеещо в къща от две тухлени стени и две стени от найлон, покрива е с дъски. Вътре гори огън, има нещо като печка, на печката млякото е топло, майката е гушнала детето и това дете е спокойно и щастливо, нищо че къщата му е полусрутена. Когато аз попитах „Къде водиш детето на лекар?“, майката ми обясни, че води детето редовно на лекар, тя ми показа хуманата, капките, лекарствата за детето.

 

Ето тук, социалната работа се сблъсква със социалната политика. Защото социалната работа не може да решава проблемите на социалната политика. И затова казвам, че днес ние сме длъжни на децата, защото и най-добрата социална работа да свършим, ако нямаме реална социална политика, която да гледа на децата като ценност, като бъдещ възрастен, който един ден ще управлява социалните институции, образованието, ще бъде лекар. Ако нямаме политика към семейството не само като подкрепа, но и като търсене на отговорност. Резултатът е, че днешно време детето бива наказвано за много ситуации, в които не е потърсена отговорността на родителя. Най-лесното е ние да изведем детето, да го настаним някъде, да го накажем в училище. Системата е ориентирана към това да наказва, а не да подкрепя. Защото подкрепата минава през родителя – той трябва да я поиска, да се вслуша, да се образова, да работи, да положи усилия и когато той откаже да положи тези усилия, ние казваме тривиалното „няма родителски капацитет“. И като няма родителски капацитет, той бива оставен да прави всичко, което сметне за добре и някой друг поема отговорността за детето. И тогава ние се срещаме с едно гневно дете, което не може да си обясни как така е толкова лошо и ужасно, че неговите родители не искат да го гледат. А в същото време никой не е потърсил отговорността на родителите, защо не искат да го гледат, защо не искат на направят нещо, за да се справят по-добре. И защо все още с наставянето на детето в резидентна грижа в България с родителя след това нищо не се случва. А в условията на пандемията е още по-голямо предизвикателство запазването на връзката между родителите и децата, които са настанени в резидентна грижа.
За взимане на правилно решение е много важно социалните работници да познават законите и не просто да ги прилагат императивно и да казват „законът ми забранява да направя това“. Когато един закон се разглежда в контекста на конкретната среда, в контекста на неговото взаимодействие с останалите закони и процедури, и не на последно място с Конвенцията за правата на детето, винаги може да се намери решение, което да каже, че сме защитили най-добрия интерес на детето. Когато става въпрос за дете, което е извън семейството решение се взима в екип от отговорни институции. А когато детето е в семейството си, тогава решението се взима от семейството. Социалният работник има за задача да подкрепи семейството и да го съпроводи във взимането на най-доброто решение за него и за детето.

– Кой е най-трудният случай, който помните?
– Най-тежки са били случаите, в които деца са ставали свидетели на убийството на майките си. Работила съм с децата на две убити жени – 5 деца, 5 случая. Когато застанеш пред едно дете, което е изгубило най-ценното си – своята майка – единственото нещо, което можеш да направиш е да замълчиш пред скръбта на тези деца, да понесеш тяхната болка, да понесеш техния гняв, да ги чуеш, да им дадеш пространство, в което да излеят всичко, което са преживяли. Една такава травма се преживява цял живот. Така децата знаят, че имат един човек, който да ги съпроводи по целия път.
Другият най-тежък случай за мен е когато изгубих детски живот, за който носих отговорност. Преди 2 дни се навършиха 2 години откакто едно от децата, за които носих отговорност загуби битката с рака. Казват, че социалните работници не трябва да плачат, бях сигурна, че съм се научила да не плача. Разплаках се и се изплаших от новината, че предстои неизбежното за едно дете. И очевидно е човешко, когато останеш сам да заплачеш, дори и да си най-добрият професионалист.

– Много от историите, с които работим за тежки и трудни, но има и много успешни случаи. Разкажете ни най-яркия успешен случай, който помните.
– Осиновяването е една от темите, ангажирали моя професионален опит. И една забавна случка, която често разказвам е, когато срещнах на улицата едно семейство, с което съм работила и те вече бяха осиновили дете. Майката е обърна към детето и каза „Ела, сега да ти кажа кой ми се обади, че ти ни чакаш в онзи дом и ние трябва да дойдем да те вземем. Ето, Неда ми се обади и каза: отиди във този дом, защото Ники е там и има нужда от семейство.“ Това е една от историите, с които аз много се гордея, защото това семейство беше разбрало, че няма нищо по-ценно от доверието, което трябва да изградят със своите деца. Те са разказали на детето си историята, че Бог е решил да ги събере и те празнуваха както деня на раждането на детето, така и деня, в който са станали едно семейство – щъркелов ден. Тогава детето казало „Добре де, Господ ни е събрал, но все някой трябва да е дошъл и да ти е казал къде съм, за да дойдеш да ме вземеш.“ Тази случка е като от учебник, тя е показателна за естествения начин, по който трябва да се случват нещата в живота. Моята равносметка за тези 21 години, е че социалната работа ми даде много повече отколкото ми взе. Да работиш това, в което вярваш и което ти носи удовлетворение, всъщност не е работа, то е нещо, с което живееш.

– Какво е вашето послание с една дума към бъдещите социални работници?
– Вярвайте!

Източник: КСУДС-Пловдив