jecchevaПреди 10 дни взрив на газ в Севлиево уби 11-годишния Анатоли и прати кака му Арзу в болница. Оказа се, че децата се гледали сами – мама и татко заминали на гурбет, за да ги издържат. Можеше ли да се размине трагедията, ако имаше възрастен вкъщи? Това се чудят днес всички. А „Стандарт“ потърси шефа на Агенцията за закрила на детето с въпроса – ще опита ли държавата да бъде поне приемна майка на децата на над милион гурбетчии?

 

– Г-жо Жечева, покрай трагедията с взривената къща в Севлиево за пореден път изскача проблемът с децата, които растат без родители, защото работят някъде в чужбина. Задълбочава ли се той?

– Това е проблем от няколко години заради активната трудова миграция. Има цели райони, в които голяма част от хората в трудоспособна възраст работят в чужбина. Този проблем се наблюдава във всички страни от бившия Източен блок. Смятам, че България доста е закъсняла с мерките, които трябва да се предприемат по отношение на децата, останали без един или и двамата си родители в по-голямата част от годината, дори за няколко години. Тези деца се настаняват при близки и роднини, най-често при възрастните им баба и дядо. Разбира се, те са нахранени и обгрижени, но прекъсването на връзката с родителите носи голям риск за тях. Първо, тези деца нямат правно представителство. Родителят е този, който ги представлява пред различните органи и във всяка една ситуация. Той защитава техните интереси. А, когато го няма, това правно представителство не може да бъде вменено на някой друг. Изследванията показват, че голяма част от тези деца се демотивират да ходят на училище. При голяма част от тях се получава емоционален срив и това ги прави по-затворени, отдалечава ги от връстниците им

– Ясно е какво е решението – ако родителите имаха работа тук, нямаше да заминат в чужбина. Но все пак какви мерки смятате, че трябва да се предприемат, за да се намалят рисковете пред тези деца?

– От миналата година е сформирана работна група, която прави анализ на всички жалби, за които е установено, че проблемът с детето е свързан и с това, че родителите му са в чужбина. На базата на този анализ ще предложим адекватни мерки и политики.

– Трябва ли да се потърси отговорност от тези родители?

– Не, разбира се. Не може да се търси отговорност от родител, който е заминал, за да осигури детето си. Трябва да има адекватна работа с тези деца от страна на социалните служби. Само че преди това те трябва да бъдат информирани за тях.

– От кого?

– От всяка една социална общност – родители, учители, съседи. Те имат задължението да сигнализират системата за закрила. Тази работна група ще изготви конкретни методически указания как да бъдат идентифицирани такива деца и как да се работи с тях. Това е грижа не само на социалната система, а и на местната власт, на общността. Защото грижата за децата е обща.

– Трудно е да си представим ситуация, в която родителят отива при социалните работници и казва: „Аз заминавам за чужбина, помагайте на децата ми“.

– Чисто практически наистина изглежда нереално. Но не можем да продължаваме да приемаме сигнали, чак когато се случи нещо лошо с детето. Ние трябва да разгърнем социалната работа като превенция, да познаваме проблемите, свързани с децата, и да има подготвени социални работници, които да могат да отговорят на техните потребности. Системата трябва да е интегрирана – социални работници, учители, лекари, комисиите за борба с противообществените прояви. Само така може да се подкрепят децата, когато се установи, че живеят в риск. Например социалните работници, ако получат информация, че едно дете расте без родители, защото са заминали да работят в чужбина, трябва да посетят възрастните баба и дядо или близки, които го отглеждат, да видят средата, да говорят с тях и с детето

Може да се наложи намесата на психолог също да се говори и с учителите да обърнат по-голямо внимание на това дете. Но и образователната система трябва да е по-активна. Преди няколко месеца имаше самоубийство на едно дете в Сливен, което дълго време е живяло без родителите си. Седмокласникът е изпаднал в тежка депресия и за него реалният живот е бил в интернет. След спречкване с друго дете спорът продължил онлайн и така се е стигнало до фаталния край. Чувствителността на тези деца е много по-силна, те са много по-уязвими към средата и общуването.

В Литва и Латвия например отдавна са разработени специални програми за деца, чиито родители заминават да работят в чужбина. Правят се анализи, идентифицират се рисковете, търсят се подходящи решения.

– Приемни семейства подходящо решение ли е?

– По-скоро „защитена грижа“, посещаване на различни дневни центрове, където се срещат със социалните работници, ако се налага разговарят с психолози, тъй като доста често такива деца имат и прояви на агресия. Трябва да усетят, че имат подкрепа.

– В последния доклад на Държавната агенция за закрила на детето (ДАЗД) се споменава и друг проблем – репатрирането на българчета, станали жертва на трафик, или заминали с родителите си в чужбина, където не ходят на училище и живеят в мизерни условия.

– Да, това също е следствие на проблемите в обществото. През м.г. агенцията е работила по репатрирането на над 130 българчета от над 10 европейски държави. Като цяло това са деца от малцинствените групи, които се извеждат извън страната от близки, дори родители с цел просия, джебчийство, а момичета – за проституиране.

Тук се задейства специален координационен механизъм, който улеснява взаимодействието и по-бързите действия на всички компетентни институции – консули, посланици, органи от системата за репатриране на децата. След това ДАЗД прави предложение до МВР за отнемане правото на детето да пътува зад граница за срок от 2 г., за да не може да бъде направен нов опит за неговото извеждане.

– Какво се случва с родителите им?

– Те носят наказателна отговорност. Биват съдени според законодателството на съответната страна. След като се върнат в България, тук също им се търси наказателна отговорност.

– А какво се случва с тези деца?

– Настаняват се в кризисни центрове за деца, жертви на трафик, и с тях работи екип, които помагат да преодолеят емоционалните и психологическите травми. Идентифицират се близките и роднините им, коя е подходящата среда за отглеждането ми, оказва им се помощ да продължат образованието. Може да бъдат настанени и в приемно семейство или в институция.

– Наскоро стартира кампанията на УНИЦЕФ срещу насилието над децата. Тогава съобщихте, че през м.г. сте работили по близо 2000 случая на деца, преживели насилие. Става ли България по-безопасно и грижовно място за децата?

– След като вече 13 г. България има специален Закон за закрила на детето и работеща система за закрила, както и изключително широк кръг от неправителствени организации и достатъчно активно гражданство, няма как и средата, в която се реализират децата и техните права, да не става по-безопасна. В едно неустойчиво общество, в което има ниско заплащане и безработица, отдалечен достъп до здравеопазване и образование, в голяма степен потърпевши са децата. Оказва се, че най-често семейството е средата, в която детето става жертва на насилие. А там се влиза доста по-трудно.

От тези 2000 случая на насилие половината са в семейството 

Насилието не е само физическо. Има и психологическо насилие. Неглижирането на детето и лошата грижа, незадоволяването на базовите му потребности също е вид насилие. Трафикът също е насилие. Насилието има различни форми и проявления, които ние като общество все още не припознаваме и споделяме. В България продължаваме да смятаме, че семейството е една среда, в която решенията се взимат само от родителите. И единствено те решават как да възпитават детето си. Разбира се никой не може да напише 10 златни правила как да бъдеш родител и да ги закачим на стената. Но нашият призив е наистина да се променим като общество, да ни интересува какво става у съседа, без да надничаме зад стените, а да бъдем ангажирани към проблемите на децата.

– Преди година-две, когато се обсъждаше проект на нов Закон за детето, имаше голям отпор срещу него. Много родителски сдружения видяха прекалена намеса от страна на държавата в семейството.

– Причините за това противопоставяне бяха изключително широки. Става въпрос за манталитет, нагласи, разбиране, образование, до правила. Държавата винаги ще намери баланса, в който да се намеси, за да защити едно дете. Въпросът е в партньорството на държавата с родителите. Защото основно право на родителите е да бъдат подкрепяни от държавата, да бъдат консултирани, когато има някакъв проблем, който се идентифицира с детето. Влизането в семейството не би трябвало да се разглежда като желание на държавата да увеличава системата за закрила на детето и опит да се запази статуквото. В тази връзка мисля, че наистина България има нужда от ново законодателство, в което да бъдат разписани всички права на детето, така както са в конвенцията, а не само правата на децата в риск, както е в нашия закон. Необходимо е законодателство, което да подкрепя семейството с комплекс от мерки и действия – финансови, социални и икономически. Предлагани поединично, те трудно могат да повишат качеството на живот.

 

 

Източник: standartnews.com